Петър Бобев - Фаетон

Ето един слон! Ето бивол! Там два носорога!

А на ниския клон се бе сгушила, кротка като домашно коте, пъстра пантера редом с огромен питон и необичайно замълчала дългоноса маймуна. По-нагоре се виждаха гибони, макаки, фазани, кожокрили и какво ли не. Като замръзнал стоеше опулен лори. До него също така вцепенен — и един тупаи. Просто да не повярваш, че това неукротимо пъргаво животинче може да изтрае толкова време в бездействие.

Всички — сякаш омагьосани, примирени от общата заплаха.

Под хоризонталния клон на банана, подпрян от цяла колонада враснали в земята и надебелели, превърнали се в нови стъбла въздушни корени, висяха три огромни полукръгли пчелни пити. На открито, без кошер, без хралупа, наглед съвсем леко достъпни.

Даяките примират за мед. Още повече — за пчелно пило. Пангу не би се отказал да вкуси и сега от тях.

Ала не посмя. За тая цел е нужна дълга подготовка, нужен е огън и дим от особени вейки. Защото стопаните на това лакомство са неописуемо свирепи. Раздразнени, преследват в бръмчащ облак грабителя на огромни разстояния и жилят жестоко. До смърт.

И не само заради това. Повече заради друго. Туан Пеев бе изпаднал в беда. И никой не го знаеше, никой друг не можеше да му помогне.

Подобаваше ли на един даяк да изостави тогова, който го бе спасил, без да направи поне опит да се отблагодари?

Ако беше друго, ако имаше насреща си хора, ако бяха зверове — не би се колебал толкова. Само че сега беше различно — налагаше му се да се бори със зли духове, да се навре сам в лапите им.

Трябваше ли да го стори? Имаше ли смисъл?

Туан Пеев каза, че е дукун. И въпреки магията му го бяха пленили. А Пангу не беше никакъв дукун.

Размисляше и дялкаше клона, който си бе избрал, докато накрая го превърна в донейде сносно весло.

Опита го — вършеше работа.

Повече не се колеба. Пък и водата продължаваше да спада. Загреба обратно — отначало вяло, неуверено, боязливо. После — с все по-ускоряващ се ритъм.

И колкото приближаваше, толкова повече сърцето му се свиваше. Стягаше до болка. Това бяха духове, а не шега!

Ето, зад подалите се над повърхността дървовидни папрати блесна стената на кристалната постройка.

Гребецът не посмя повече. Само дотук!

Притули лодката в шубрака, а той се покатери на най-близката палма и се свря сред кичура на листата й.

Оттук можеше да наблюдава всичко, което ставаше в тая зловеща, неправдоподобно прозрачна пещера.

Доктор Христо Пеев отново стоеше обезвреден, обграден от безчувствените виолетови същества, принуден да доизслуша дългия разказ на Свръхразума. Не че не го интересуваше. Напротив, би дал мило и драго да го чуе. Но друг път, при други обстоятелства, не сега, когато не само неговият живот, а и животът на близките му, на жена му, на сина му, дори съществуването на цялото човечество беше застрашено от безжалостното решение на тая свръхмогъща машина.

Мислеше. Трябваше да измисли нещо!

Или радиоапаратът, или пушката, която беше захвърлена ведно с другите им вещи върху една полица в отсрещния край на помещението.

Как да се добере поне до едното от тях? Как?

А Свръхразумът, все едно нищо нестанало, продължи с безстрастния си глас:

— В нарасналото изобилие народът на разумните се намножи неограничено. И Свръхразумът прецени. Налагаше му се да им дири ново жизнено пространство. А пространството е ограничено, едно и също. Можеше да ги пресели на друга планета: на Марс или на Земята. Той обаче реши, че е по-целесъобразно преди това да бъдат усвоени чуждите територии върху собствената ни планета. Там съществуваха два континента, почти еднакви по големина. Най-логичният изход се оказа войната. Война срещу жителите на другия континент. Чрез войната, от една страна, се присвояват нови земи за заселване, а от друга, дори по-важно — във войната се премахва излишното население.

— Бихте могли да ограничите раждаемостта — подметна Пеев.

— Можехме. Но тогава ония, враговете, щяха да се окажат с по-многобройна войска. Та не е ли същото и при вас? Всяка държава поощрява раждаемостта, за да се сдобие с повече войници. И още нещо, при липса на естествен подбор в културните условия единствена войната е способна да проведе селекцията на по-годните, на по-приспособените.

Не забеляза гримасата на несъгласие у биолога и добави:

— За беда в нуждата, в страха от нападение и неприятелите създадоха свой Свръхразум. Нали и при вас повечето открития стават по време на война или за военни нужди? Ние изобретявахме нови оръжия, те — също. И воювахме, воювахме. Вече не само за жизнено пространство, вече и за друго. Както няма място върху една планета за два разумни вида, още повече няма място и за два Свръхразума. Единият безусловно трябваше да бъде разгромен. Свръхразум Първи замисли унищожителен удар. Досега целта му беше да намали населението на противника, което се постига при бойни действия с променлив успех. Сега на преден план изпъкна друга цел — пълна победа. Свръхразум Втори трябваше да бъде унищожен, за да преминат всичките му поданици под властта на Свръхразум Първи. Това изисква логиката — за да има ред, хармония, мир и благоденствие, трябва да съществува само един начин на мислене, само една преценка, само едно заключение. Да има единомислие и единодействие.