Петър Бобев - Фаетон

— Това са техните зрителни органи: горните за видимата и от вас светлина, средните — за инфрачервената и долните — за ултравиолетовата. С инфрачервената виждат по-топлите предмети и в най-мрачната нощ. А там, на оная планета, нощите бяха по-непрогледни от вашите…

Тогава придойде голямата вълна. В кристалния корпус се блъсна сякаш не вода с тиня и изкоренена растителност, а твърда кафява скала. Надигна го и го повлече със себе си.

Садикин неволно възкликна:

— А крокодилите! Та тя ще ти разпръсне!

Единствена тая мисъл властвуваше в съзнанието му. Но се овладя навреме. Замълча. Дори и тук, при тая смъртна заплаха, никой не биваше да се досети за тайната му, за тревогата, която през цялото време стягаше сърцето му.

Милионер! Всъщност милиардер! А тъй безпомощен!

Пеев не обърна внимание на възклицанието му. Пък не му беше до това да мисли за нещо друго. Прие, че бракониерът, напълно подивял, се тревожи за дивеча си.

Фаетонците се размърдаха. Явно бяха получили някаква заповед. Трима доскачаха до приспособлението в задния край на залата подобно на пулт за управление. И тозчас заработиха няколко реактивни двигателя, които преодоляха силата на водния поток, заковаха на място кристалната постройка.

Вълните налитаха мътни, запенени, размесени с камъни и дънери, блъскаха я, но видимо без никаква вреда за нея. От здрав материал беше направена. А то изглеждаше напълно естествено, ако наистина представляваше космически кораб, както отдавна предполагаше доктор Христо Пеев.

Той не се бе отказал от намерението си да се спаси. По какъвто да е начин. И като че ли единствения засега му бе подсказан от Садикин Суминтавикарта.

Компютърът общуваше с фаетонците посредством радиосигнали. Ако успееше да ги заглуши със своя радиопредавател, щеше да прекъсне връзката им. Това щеше да означава все едно да срежеш нервите на ръката, да прекъснеш нервните импулси, които носят заповедите от мозъка.

През цялото време вниманието му не можеше да се отклони от придържания над главата му радиоапарат.

Изглежда, дошъл бе моментът!

Възползувал се от кратката суматоха при борбата с водната стихия, той скочи на по-горната площадка и посегна да го грабне.

Но Свръхразумът, изглежда, предвидил всяка възможна негова проява, бе оставил някой от разумните да го следи и да докладва за поведението му.

Фаетонецът, който държеше апарата, трепна като ударен от ток и отскочи встрани, а неколцина негови събратя вкопчиха клещите си в дрехите на Пеев, в ръцете, в краката, в цялото му тяло. Отново го обезвредиха с изключителната си сила.

То не беше случайно — това наводнение. Всичко си има свои духове: и животните, и дърветата, и потоците, и реките, и скалите — всичко. Само дето едни са лоши, а други добри. Добри са тия, що ти дават храна, питие, сянка, гориво. Бедите пък са дело на злите духове. Разгневил бе Пангу духовете на водата. И те му отмъщаваха.

Дали защото се спаси от оня горе, на клона, при буцата дамар? Или защото бе видял другите, които умориха глигана над Белия вир? Или пък затова, че се бе разбъбрал за тях пред един чужденец? И даякът е тукашен, и духовете са тукашни, все едно земляци. Общуват, воюват, но си остават земляци. А той бе намесил в техните си вътрешни работи един другоземец, който нито вярва в духове, нито ги тачи.

Така, увлечен в борбата с клокочещата под него стихия, подмятан от безредно забързаните вълни, едва смогващ да изчерпва преливащата през ниските бордове мътна вода, Пангу не усети кога е спрял дъждът. Спрял тъй внезапно, както бе връхлетял.

Макар че уважаваше духовете, Пангу съвсем не възнамеряваше да се предаде без съпротива. Защото не искаше да го удавят, да го разкъсат крокодилските зъби. Както всеки от неговото племе, държеше да бъде погребан в селото си. И после, след жътвата на ориза, роднините му да изкопаят останките му, да измият костите с благословена от дукуна вода и да ги положат в погребалната кошница навръх свещения кол, откъдето дори и след смъртта си да живее с племето си, да се радва и да скърби с него. Пък когато може — и да го предпазва от замислите на безчислените враждебни сили.

Небето попросветна. Черните космати облаци бързо се източваха надолу по реката.

А тя всъщност река ли беше или пространно езеро, дори истинско море, само че кафяво, разляло се навътре в джунглата, додето поглед стига. Кафяво море със зелени островчета, които прелитаха покрай него, понесени в обратна посока, сякаш забързали да се изкатерят навръх планината, откъдето се стичаше реката.