Петър Бобев - Фаетон

Между разкъсаните облаци ту тук, ту там се мярваха яркосини пролуки, които се сливаха една с друга, докато накрая запълниха целия небосвод.

Грейна и слънцето, по-право, плисна върху света цялата си жар, която бе събрало, додето плющеше дъждът. Навред заискриха отблясъци — някакви странни, безшумни светкавици: всяко гребенче на вълна, всяка грапавина по премятаните из водата дънери, всеки лист по зелените островчета наоколо.

Такъв блясък, до ослепяване!

Наистина ослепен от него, Пангу не видя изпречилия се пред него завъртян като пумпал палмов ствол. Листната корона подхвана прауто и мигом го преобърна.

Гребецът тутакси се озова във водата, задавен от мръсната й мътилка.

Но успя да се овладее.

Трябваше да действува! Мигновено! Иначе беше загубен!

Той изплува, озърна се, после размаха ръце и крака в отчаян опит да догони лодката си, която с дъното нагоре се отдалечаваше от него, повлечена от по-бързия повърхностен слой на водата.

Колко ли бе траяла тая луда гонитба, това надбягване със смъртта!

А крокодилите?

Дали вече някой не посягаше да захапе крака му?

Дори така, в паниката, успя да съобрази. В подобна стихия и те предпочитат да бъдат по-далеч, на завет в някой притулен разлив, че и на брега. Нямаше защо да се бои от тях.

Стигаха му безредните кални вълни, стигаха му замайващите въртопи, същински фунии, които увличаха в ненаситните си вътрешности всичко: и клони, и шума, и плодове, и трупове; които, ако не успееше навреме да ги избегне, можеха да погълнат и него в ненаситните си гърла.

А те не бяха прости въртопи, всеки даяк го знае, тях ги усукват спотаените на дъното водни духове. Тъй докарват жертвите долу при себе си, та да ги разкъсат на спокойствие.

Тъй си е — не са опасни крокодилите, не са опасни вълните, опасни са духовете, които властвуват над всичко живо и неживо тук, в своите владения.

Затова пък Пангу беше човек. А човекът е създаден да се бори срещу злото. И той щеше да се бори!

Всичко това той, разбира се, не го премисли. То си беше всмукано в плътта, в мозъка, в подсъзнанието му.

Да се бори!

Внезапно усети болезнен удар. В скала ли се бе блъснал или в повалено дърво?

При следващото премятане го видя — нито скала, нито дърво.

А удавен слон! Понесен безпомощен от течението, изгубил царственото си величие, превърнат в жалка играчка на стихията.

Пангу загреба с още по-голямо ожесточение.

Но явно не можеше да достигне прауто.

Тогава?

Да се метне ли пак върху някой дънер?

Да се метне, добре, ама те се въргалят във водата така, че щяха да го изхвърлят начаса.

Вече се озърташе за такава опора, когато видя как лодката му се заплете в корените на една палма нипа.

И той я догони, вкопчи се за нея.

Ала не смяташе да остане тук, в тая листна корона, сред бушуващата наоколо ярост.

Колко ли време се бори, напъва се, премята се, едва устояващ срещу течението, докато успя да я измъкне.

С не по-малко мъки се прехвърли вътре, без да я обърне пак.

Захвана се да изхвърля нахлулата вода с шепи. Защото бамбуковият му черпак бе отвлечен ведно с цялото му имущество. И най-лошото — ведно с веслото му.

Добре все пак, че мандоуто не бе паднало, че все още се държеше на пояса му.

С него той отсече един палмов лист, окастри перата му и опита да пригоди за весло жилавия му ствол.

Ех, не беше като истинско. Но щом липсваше друго…

Отново заплава надолу.

Нямаше нужда да гребе в това силно течение. Дръжката на листа му служеше предимно за кормило, да се предвардва, доколкото може от нови препятствия, които за беда изникваха на всяка крачка.

Колко ли време беше минало? Пангу въобще не се запита за това. Че кой в джунглата брои часовете? Времето си върви и без часовник.

Неусетно талвегът го изтласкваше настрана, към по-тихите води. Пък и той със своето палмово кормило помагаше на това отклонение.

Все по-близо до брега!

А и той сякаш сам се приближаваше. Наводнението бавно, едва забележимо се отдръпваше, оголваше педя по педя доскоро залетите площи, застлани с тиня и шума.

Пангу тъкмо взе да се поуспокоява и се сгърчи. Нещо огромно профуча над главата му и се пльосна сред водата с трясък. Високо право дърво се бе катурнало, защото подровените му корени не бяха го удържали.

Такива са горските великани — с рахитични краченца. Плитките им корени не могат да проникнат дълбоко в почвата, та да им дадат здрава опора. Затова дърветата се опират едно на друго. Търсят подкрепа от съседите си.