Петър Бобев - Фаетон

Пангу пак бе имал щастие.

Ако тоя колос се бе стоварил секунда преди това, щеше да смаже и лодката, и лодкаря.

От потъващата облистена корона се разлетяха птици, дракони, кожокрили. Заизкачваха се по все още подаващите се клони змии, маймуни, лемури, тупаи.

А това?

Безсъмнено маймуна, чиято глава едва се подаваше над повърхността.

Ето, наближи прауто. Присегна се, хвана се за борда с пръсти, четири дълги куки почти без палец, и се метна вътре. Мокра вир-вода. Седна на носа с такава увереност, сякаш цял живот се е возила с лодка, и започна да отръсква козината си, както се отръсква къпано куче. Загледа го, видимо доволна, че се бе измъкнала от противната мокра стихия. Без никаква уплаха, дори доверчиво.

Лангур — тънкотела маймуна! С разкошна златна козина и още по-разкошни бакенбарди, с увиснало носле над горната устна, което й придаваше особено надменно изражение. И дълга опашка, която вече бе успяла да преметне над коленете си.

То се знае, Пангу не я пропъди. И тя като него имаше право да живее. При това не му пречеше. Напротив, вдъхваше му по-голяма увереност — все е по-добре да не си сам, да си имаш другар. Пък дори маймуна.

Успокоен съвсем, лангурът захвана да се пощи, като усукваше подобно на паяк тънките си ръце, човъркаше с пръстчета из просъхващата козина, измъкваше нещо: бълха ли, кърлеж ли, солно кристалче от потта ли, и бързо го сдъвкваше.

Слънцето вече прижуряше жестоко.

А нямаше никаква сенчица, където да се приютят.

Лангурът все пак намери някакъв изход — вдигна ръце и заслони главата си с длани.

Човекът трябваше да търпи, защото ръцете му бяха заети.

Приближил достатъчно до брега, Пангу вече обмисляше как да се отклони, та да пристане в някой тих разлив, когато видя прозрачната пещера.

Друго не допусна — само пещера може да бъде куха и във вътрешността да се движат обитателите й.

Не бе виждал такава, не бе и чувал — все едно издълбана от огромен кварцов кристал, подобен на ония, които довличат планинските потоци.

Значи, не беше обикновена!

Нещо невъобразимо!

Така може да изглежда свърталището на злите духове!

Ето, видя ги и тях — същите, с които вече се бе срещал, накацали по някакви етажерки, един до друг, един над друг.

И най-чудното — сред тях зърна туан Пеев и туан Садикин!

Какво търсеха тук? И те ли също така бяха зли духове?

Май че не бяха.

Приличаха на пленници. Духовете ги бяха хванали за ръцете, за дрехите и ги държаха здраво.

Толкова!

Повече не свари да види.

Водата го отвлече надолу.

Значи… Значи, туан Пеев се намираше в беда. Туан Пеев бе спасил Пангу, а никой даяк не остава длъжник. Пангу трябваше да помогне на своя спасител!

Но как?

Така безпомощен! Без гребло, без друго оръжие освен мандоуто, затъкнато в пояса му.

Загреба с длани.

Но могат ли дланите да заменят веслото?

Тогава съгледа зеления остров — останал незалят от наводнението хълм.

Додето прецени, и лодката му се омота в мрежата на лианите. Пазейки се от бодлите и парливите власинки, от облепилите ги кърлежи и пиявици, той я примъкна навътре, докато носът и опря в сушата.

В тоя миг лангурът подскочи като пружина и се метна на първото дърво. Спря едва когато достигна върха му.

Пангу върза прауто и стъпи на брега.

Личеше си колко бързо се оттича водата назад, като наслагаше по доскоро залетите клони корица от тиня и кичури наскубани треви.

Още щом прекрачи, отвред запълзяха към него легиони пиявици.

Той неволно се дръпна, подпря се в дървесния ствол. Но мигновено отскочи и от него. Стволът се срина върху мястото, където бе стоял, превърнат на купчина стърготини. Значи — прояден от термити.

Няма що, върнал се обратно в лодката, човекът почна оттам да разучава местността, където бе попаднал. Главно — да открие клон, който може да се пригоди за весло.

Я да види тоя!

Но не! На него колония зелени мравки си шиеше гнездо от листа. Изглежда, водата бе отнесла старото.

На съседния пък бе издуло като гърненце стъблото си растение-готованец. И него не го биваше — тия гърненца бяха също така мравуняци с опасно жилещо население.

Пангу се заслуша. Освен това взеха да му се мяркат и силуетите на всевъзможни животни по земята и по клоните.

Това, разбира се, не беше остров, а върхът на възвишение, където се бяха изтегляли пред настъпващата стихия сухоземните обитатели. Бяха се изтегляли, изтегляли и накрая се бяха оказали, току-речи, опрени един в друг. Тревопасни и хищници, еднакво уплашени от бедствието, укротени, забравили враждите и глада си.