Петър Бобев - Фаетон

Уплашен и в същото време вбесен от гняв, Пеев тозчас запита:

— Впрочем къде си ти? Защо не те виждаме? Или си един от тия, които са ни обкръжили?

— Тия са разумните. И чакат заповед, та да правят това, което разпореди Свръхразумът.

Макар и изтръпнал от страх, биологът не можа да прикрие раздразнеността си:

— Свръхразум, та Свръхразум! Какво е това всъщност? Цар, император, жрец?

— На вашия жаргон това е биокомпютър. Такъв, какъвто вие скоро не бихте конструирали. Синтез на биотехнология и микроелектроника.

Много неща вече се изясняваха. И за станалото, и за предстоящото.

Пеев се обърна към Садикин:

— Чухте ли? Биокомпютър — мечтата на нашите електроници. Някаква биотронна схема върху биологични ултраструктури на молекулярно ниво, при които броят на елементите може да бъде милион пъти по-голям от нашите сегашни микроелектронни технологии.

Гласът го допълни:

— Никакъв полупроводник, никаква схема не може да съхрани такова количество информация, колкото нервната клетка. Но вие няма да постигнете това. Разумните не ще ви оставят да го постигнете.

— Какво искаш да кажеш?

— Че целият ви вид, тоя Хомо сапиенс повече няма да го има. На една планета няма място за два разумни вида. По-силният погубва по-слабия. При досега на две цивилизации едната загива. И вашата история на Земята го потвърждава. Кроманьонецът изтреби неандерталеца, европейските конквистадори унищожиха индианските култури.

Пеев не се сдържа:

— Отде знаеш всичко това?

Без забавяне, както подобава на електронно устройство, гласът отговори:

— Свръхразумът владее изключителни според вашите бедни схващания възможности във всички дължини на електромагнитните вълни. Да излъчва и да приема. Няма електронна схема, няма компютър, в който да не проникне. Свръхразумът се включи във всички земни информационни банки и прехвърли в своите запаметяващи блокове събраната там информация.

Биологът възкликна ужасен:

— Искаш да кажеш, че за теб няма никаква тайна?

— Никаква, ако е включена в електронно устройство.

Намеси се и Садикин:

— Защо не се покажеш? Да те видим! Защо се криеш?

Оня отвърна:

Свръхразумът прави само онова, което е нужно.

Едва тогава Пеев забеляза нещо, което в уплахата си бе пропуснал. Всички виолетови същества като слънчогледи бяха обърнали окулярите си към този край на залата, където стоеше някакво черно кълбо, достигащо малко над коленете му, обрасло като таралеж с безброй къси израстъци, навярно антени. Електромагнитните вълни се излъчват и приемат посредством антени.

Мисълта му заработи трескаво. Значи там, в тая безжизнена топка, се таеше страшната сила, която държеше в подчинение роботоподобните изроди и която, както изглежда, ги бе довела на Земята?

Как да го обезвреди?

И за да бъде напълно сигурен, той го посочи с пръст:

— Това си ти, нали?

Отговорът дойде начаса.

— Свръхразумът съобщава само онова, което е разумно.

Биологът пошепна на застаналия до него яванец:

— Не ви ли прави впечатление, че не говори в първо лице? Не употребява местоимението аз. Като малките деца. Те също не казват: „Аз искам!“, а — „Коко иска!“ Съзнанието им още не се е оформило като самосъзнание. Безличен като всяка машина.

Гласът от приемателя пак се намеси:

— Машина, вярно, но съвършена, по-интелигентна от разумните, по-интелигентна от хомо сапиенс.

Това всъщност не беше самохвалство. Тонът беше съвсем безизразен, без сянка от чувство. Само проста констатация след преценка на всички получени данни.

Садикин отдавна се канеше да зададе тоя въпрос. Странно, не се плашеше от това, плашеше се от хората. А тия не бяха хора.

И ето най-сетне го постави:

— Няма значение машина ли си или живо същество. По-важно е как ти и тия с теб попаднахте при нас?

Свръхразумът отговори:

— Ще го научите. Но само вие, никой друг. Пък то вече и за вас, и за останалите няма значение.

Пеев слушаше безчувствените му думи и мислеше, премисляше трескаво.

Тогава започна бурята. Притъмня съвсем. Светкавиците запламтяха. От черните облаци плисна пороят. Тук за едно денонощие се излива толкова дъжд, колкото в България за една година.

Виолетовите дадоха някакви признаци на безпокойство. Вдигнаха окулярите си нагоре, отстъпиха място на други досущ подобни на тях да навлязат през люка.

Това бе изчаквал Пеев, някакъв смут.

Той скочи и се втурна към изхода. Разбута двама-трима, които опитаха да му препречат пътя.