Петър Бобев - Фаетон

Тозчас от мембраната се чу глас:

— Остави тези опити! На тая вълна връзката е прекъсната!

Странен глас! Човешки глас, но с особен нечовешки тембър.

Пеев се обърна смутен към Садикин:

— Изглежда, объркал съм станциите.

И преди другарят му да разбере какво иска да му каже, странният глас се обади отново:

— Не си сбъркал никаква станция! Ами връзката е прекъсната.

Българинът чуваше, но все не искаше да го повярва. Затова запревърта упорито бутона за настройка.

Гласът пак заговори — равен, безчувствен, повелителен:

— Остави! Излишно е!

Макар все още да не го бе възприел, Пеев допря микрофона до устата си:

— Кой си ти? И защо ми пречиш?

Оня отвърна начаса:

— Ти си тук не да задаваш въпроси, а да отговаряш.

Пеев се смути. Оня каза: „Тук“. Какво означаваше това? Значи, не беше някоя далечна станция, която се бе вплела в неговата вълна. Беше нещо различно, което той предусещаше смътно, ала все не искаше да възприеме.

— Добре, няма да питам. Питай ти!

Раздразнен, му бе заговорил също на „ти“.

От високоговорителя проехтя ясно и отчетливо:

— Хомо сапиенс, какво дириш тук? Шпионираш ли ни?

Пеев отвърна:

— Аз съм биолог. Правя експерименти с непентеса.

— Вече няма да ги правиш! Свръхразумът ще експериментира с теб.

Туй пък какво означаваше?

Ала оня оттатък не го остави да размисли:

— Хомо сапиенс значи разумен човек. А на планетата ви има ли и други разумни същества?

Пеев погледна към Садикин:

— Чухте ли? На планетата ВИ. Какво следва от това? Че той не е от нашата планета.

Задъхваше се от противоречия. И радост от осъществената среща с друг разум, тъй очаквана през вековете от милиони хора, и в същото време — тревога… Какво ли може да се очаква от някакъв чужд разум, навярно съвсем различен от човешкия, със съвсем чужда логика… А което е по-важно — със съвсем чужда етика…

Гласът прекъсна грубо разсъжденията му:

— Повтарям: Има ли на тая планета други разумни същества?

Трябваше да даде отговор. А не знаеше как.

Преобладаващите схващания окачествяват единствено човека като разумен, макар че Пеев не беше напълно съгласен с този хомоцентризъм. Подсъзнателно дори, в разрез с официалните теории, допускаше, че и някои други може да притежават нещо като разум, макар и различен от човешкия: маймуни, делфини, термити.

Той отвърна неуверено:

— Преобладава мнението, че няма други.

Нов въпрос:

— А орангутанът?

— Не му признават такова качество.

— Каква е тази неувереност? Да или не?

— Тогава: не!

— А крокодилът?

— Също не.

Високоговорителят замлъкна.

Тогава Пеев се обърна към яванеца:

— Разбрахте ли нещо, мистър Садикин?

— Разбрах само едно — че трябва час по-скоро да се махаме оттук!

Тозчас гласът се обади — все тъй безучастен, но и все тъй заповеден:

— Никъде няма да се махате! Ще останете на местата си, без да мърдате!

— Защо? — обади се Садикин. — С какво право?

— С единственото право — силата!

Охо! Пеев прехапа устни. Издаваше си нрава.

С него винаги така се случваше, пред по-силните се събуждаше и неговата дързост. Не понасяше силните.

Тоя противен инстинкт, докарал всички злини на човечеството: да бъдеш ти победител!

— Впрочем кой си ти? И кой ти позволява да държиш такъв тон?

От високоговорителя излетя една-единствена дума:

— Свръхразум!

Би му било смешно, ако не предчувствуваше опасността, която го заплашваше.

— Това пък какво е?

— Свръхразум, който стои над разумните.

Сега пък и „разумните“!

— А те какви са?

— Те са сетивата и органите на Свръхразума. Те гледат, те слушат, те подушват миризмите и ги предават на Свръхразума, а той взема решенията и им нарежда какво да сторят.

И добави:

— Вие сте обречени. Следователно имате право и да питате. Така от вашите въпроси Свръхразумът ще си изясни повече въпроси за тая планета и за живота върху нея. Питайте!

Пеев се озърна:

— Обречени! Кой ни е обрекъл? И на какво?

— Предназначени сте за експонати в Музея на съществата, които са населявали Земята преди нашето преселение.

— Преселение! Какво искаш да кажеш с това?

— Разумните, останали без родина, ще колонизират вашата планета.

— А хората? А останалите същества?

— Те няма да съществуват!

Изрече го тихо, безстрастно, но с такава убеденост, че биологът неволно потръпна.

Значи не идваха като приятели, нямаха никакви намерения да обменят знания, както се надяваха повечето фантасти, а нахлуваха като завоеватели, които унищожават всичко по своя път.