Петър Бобев - Фаетон

Какво му се бе случило?

Без да се замисля, поддал се на първия порив, той грабна пушката и затича нататък, като се спъваше в щръкналите над мъховете дъсковидни корени на фикусите и се омотаваше в дращещите врежове на ротанга и другите лиани, които бяха оплели гората в непробиваема паяжина.

Измъкваше се от едно бодливо препятствие, за да попадне на друго, раздърпан, изранен от шиповете, с мехури по кожата от соковете на парливите растения и от власинките на косматите гъсеници, обсипан с дъжда на прегладнелите кърлежи, които като че ли мигом набъбваха, насмукали се с кръвта му.

Достигна мястото, където спътникът му бе изнесъл търбуха на крокодила.

— Садикин! — извика той. — Обадете се, Садикин!

Нищо! Никакъв отговор!

Всъщност — нещо друго!

Из околните храсти се подадоха дузина зли духове!

Такива бяха, точно както ги бе описал Пангу. Нищо не бе преувеличил, нищо не бе изменил.

Христо Пеев усети тръпка на ужас по гърба си.

Не допускаше, че съществуват. Макар че бе тръгнал именно за тях. А все се бе надявал да намери нещо друго.

Не това! Не това!

Отстъпи назад.

Тозчас се убеди, че и натам пътят му е отрязан.

Забрави, че има пушка.

Пък и да не бе забравил, щеше ли тя да му помогне в тая безизходица?

Не го оставиха да премисля дълго.

Ето, подуши странен аромат.

Излъчваха го те, неправдоподобните същества.

Целяха да го упоят.

При тая мисъл той най-сетне се сети за оръжието си. Трябваше да се съпротивлява!

Трябваше!

А не можеше.

Отпадаше, губеше сили. Губеше воля за борба.

Ето, подкараха го нанякъде, като го подбутваха с клещовидните си крайници.

Толкова дребни, достигащи едва до пояса му, а с каква сила!

Непреодолима!

Отведоха и него до чудноватия прозрачен цилиндър, накараха го да мине по кристалния трап и да влезе през отворения люк — тъй нисък, че едва се промъкна през него.

Какво ли представляваше това?

Стъклена подводница? Или космическа ракета?

В пространната зала с най-причудливата уредба, която можеше да си въобрази, с всевъзможни апарати и приспособления, едно от друго по-непознати и по-необясними.

И никаква мебелировка: нито столове, нито маси, нито легла. Нищо, което да напомня за каква да е земна обстановка.

Само някакви плоскости, подобни на полици, разположени покрай прозрачните стени чак до тавана, ако можеше да се нарече така горната част на цилиндричната зала.

На най-ниската седеше Садикин.

Седеше. Или по-право спеше.

Но спеше с отворени очи. Като сомнамбул.

Биологът пристъпи до него:

— Мистър Садикин, обяснете ми…

Оня го изгледа с унесени, сънливи очи и отвърна вяло:

— Какво да обяснявам? Та аз нищо не разбирам… Къде съм, какви са тия около нас, какво искат от нас…

Отмалял, Пеев се отпусна на рафта до него.

Мъчеше се да налучка поне нещичко, което да го насочи към някаква разумна догадка — някакъв глас, някакъв жест, някаква мимика.

Но каква мимика у роботи, какъв израз в някакви окуляри?

Теоретично бе допускал за възможно да съществува живот и другаде освен на Земята, и не само живот, ами и разум.

Само че никога не бе вярвал искрено в това.

И сега…

Ето ги!

Изключено беше да са от нашата планета. Всички земни същества са построени по някакви общи принципи. Всяко от тях още от пръв поглед може да бъде отнесено, ако не към точно определен вид или семейство, то поне към разред или клас животни.

А тия?

Постепенно упойката губеше действието си.

И той опита да се изправи, опита да се държи достойно, както подобава на човек при среща с другопланетци — или поне така, както си бе представял някога, че следва да се държи.

Опита да заговори властно. А от устните му се процеди съвсем неясно фъфлене:

— Обяснете ми кои сте вие! И с какво право ме докарахте тук?

Не очакваше отговор. И не го получи.

Странните виолетови същества стояха неподвижни, безучастни, сякаш не бяха го чули, сякаш сраснали с полиците, върху които се бяха подредили.

Той се обърна разколебан към яванеца:

— Ами сега?

— Че знам ли…

Тогава през люка се намъкна още едно същество, досущ подобно на останалите — сякаш излезли от една поточна линия на конвейер. То пристъпи към него бавно, стори му се даже тържествено, премествайки като педомерка по-голямото си ходило, и му подаде апарата му за радиовръзка.

Спасителна мисъл огря в миг съзнанието му. Пеев изтегли антената и вдигна микрофона пред устата си:

— Говори доктор Пеев! Говори доктор Пеев! Търся помощ!