Петър Бобев - Фаетон

Стори му се, че гората е притихнала необичайно, ала в залисията си хич и не се замисли на какво може да се дължи това.

Изтърси съдържанието на кървавата торба, за която се бе блъскал досега.

Всичко друго: камъни, риба, маймунска глава. Само не и диамантите!

Това вече преминаваше мярката!

Къде другаде да дири? Какво още да опита?

Колеба се не повече от минута.

Отчаян, съкрушен.

И долови някакво чуждо присъствие.

Извърна се.

Наистина полудял ли бе, изгубил разсъдък от измислиците на оня дивак?

Не можеше да бъде истина! Не, не! То беше нещо друго, ужасен кошмар!

Такова не съществува, няма право да съществува!

Той отново изкрещя:

— Помооощ!

Защото беше нещо много по-ужасно и от мечката, която гризеше краката му.

Към него пристъпваха, но вече не както ги описваше Пангу, с бавни сгъвания на голямото ходило като гъсеници педомерки, а с отсечени скокове подобно на малки кенгура пет-шест-седем, кой знае колко чудновати, невиждани и неподозирани същества.

А същества ли бяха или нещо друго — такива уродливи, безформени, с тия сковани движения, с тия три очи подобни на окуляри? Някакви машини? Роботи? С виолетова козина.

Или наистина — духове? Духовете, на които той се присмиваше.

Обърна им гръб и се метна към лодката си.

Не я достигна. Още няколко такива твари пресякоха пътя му.

Бракониерът замахна с мандоуто, съсече едното.

Не се чу метален звук — значи не бяха роботи.

Не свари да нанесе втори удар.

Тънък ротангов ластар впи шиповете си в лицето му, после цяла такава мрежа облепи тялото му, впи се в дрехите и кожата му като бодливи пипала.

Тогава усети как го облъхна особена миризма, нещо между теменуга и мърша. Главата му се замая, мускулите му омекнаха и той се свлече обезсилен на земята.

Така, в полусъзнание, видя как нападателите му го подхванаха с нееднаквите си израстъци, със силата на железни клещи и го помъкнаха.

Все покрай брега достигнаха вира, в който плаваше нещо, на вид още по-странно от поробителите му.

Огромен кристален цилиндър! Отрупан с неизвестни приспособления отвън, наподобяващи реактивни сопла и радиоантени.

С още по-невероятна уредба вътре.

С необяснимо предназначение…

И толкова! Повече не помнеше…

Отначало Пангу тръгна по течението.

А какво ли щеше да прави, когато стигнеше крайбрежието.

Трябваше да се крие от полицията и в същото време да търси работа. Защото гладен не се седи. А ония, преди да ти дадат работа и хляб, питат кой си, откъде си.

Какво щеше да им отговаря, като не умееше да лъже?

А не можеше и да се върне обратно на село. Вождът беше длъжен да го предаде на властта.

И така — ни напред, ни назад…

Раздвоен, смутен, той отпусна веслото, остави се на реката да го влече. И само от време на време го натопяваше във водата, колкото да оправи прауто, та да не би да заседне някъде или да се преобърне.

Надолу! Там някъде бе изчезнала и Бия! Отвъд морския бряг, нейде по Голямата вода, която за него, жителя на джунглата, означаваше края на света. Защото не можеше да си представи какво има отвъд кея и какво бе примамило нататък Бия.

Навярно защото беше магьосница-балийка.

Хрумването му се стори твърде дръзко, но се улови за него. А защо и той да не се качи на някое голямо прау и да я подири? Да си я вземе пак…

Но оброни глава.

Нямаше да я дири!… Щом не го иска… Така знаеше той — отблъсне ли те жената, нямаш право да я спреш. Ще отиде при когото си ще. Това е то, нейното право.

Тогава защо плава надолу?

Наоколо, сред разкошната гора, оградила реката с планини от бухнала зеленина, кипеше животът. Провиквания, цвърчене, писукане, ревове, трясъци. По върховете подобно на птици прелитаха дългоръки гибони в главозамайващи скокове по петнадесет-двадесет разкрача всеки от тях.

Ето, един в такъв полет между две палми улови въз въздуха летящия гълъб и щом се хвана за отсрещния клон, приклекна и тозчас го загриза.

А птици! Орляци, хиляди, безброй! Всякакви: малки и големи, шарени и безцветни.

И пеперуди — пъстри вихрушки.

И прехвръкващи от банан на банан калонги — плодоядните прилепи и кагуани — кожокрили.

И дракончета — като че никога преди не бе виждал такова множество.

И летящи жаби, и летящи змии… И какво ли не…

Животът продължаваше такъв, какъвто го знаеше — външно непроменен.

Единствен той се бе променил.

Единствен той.

Тогава видя задалите се насреща му две големи праута — от тия, каквито правеха в неговото племе.