Петър Бобев - Фаетон

— Не естествено, но в машините човекът влага своята логика.

— А как смятате, логиката на природата — тая природа, която е създала самия човек, по-нелогична ли е от човешката?

Пангу вече не се обаждаше, объркан от този разговор, който за него ставаше все по-непонятен.

Накрая не се сдържа.

— Аз си отивам — надигна се той. — Туан Пеев вече си има спътник, с когото да продължи. И си разбират езика.

Пеев направи последен опит да го задържи:

— Сега сме трима, духовете вече не са опасни. Не ни изоставяй!

Даякът тръсна тежката си черна коса:

— Реших. А щом съм решил, ще тръгна!

Сбогува се, нагласи се в прауто и загреба, последван от разочарования поглед на биолога и с нескрито задоволство от Садикин.

Поне единият се махна! Оставаше да се отърве и от другия.

Но се сепна. Ами ако тоя дивак не си отива, а е тръгнал да го предаде на преследвачите му?

Даяките минават за почтени хора, само че днес целият свят се е променил. Никому не можеш да се довериш.

Защо го пусна?

Тревогата стегна още по-силно гърлото му.

Как да се избави и от втория?

Трябваше още да се преструва!

Двамата седнаха отново по местата си да продължат прекъснатата гощавка.

За да го заблуди, продължи, сякаш се бе върнал в своето предишно, цивилизовано съществуване, в което такива беседи бяха твърде обичайни:

— Растенията са рожба на сляпата еволюция, а машината — на разумния човек. Рожбата на хомо сапиенс придобива фамилното име на баща си и става машина сапиенс. Това е то да се вдъхне разум в мъртвата материя. Впрочем същото се е случило и в живота, но при много по-продължително развитие.

Пеев се замисли:

— Страхувам се да си го представя. Успокоява ме само убеждението, че никога няма да бъде създаден изкуствен разум. Не изкуствен интелект, както се пише сега из вестниците. Защото интелектът е само качество на разума. И най-съвършеният компютър ще си остане „гениален идиот“, както го охарактеризират. Изчислява гениално, преценява нещата гениално, само дето не знае защо прави всичко това.

— Човекът ще осмисля неговата дейност — рече яванецът.

— Засега — да. Сега той му поставя задачите, той ги тълкува. И за него остава съвсем малко да се труди. Ето моят извод: компютърът ни прави още по-мързеливи. Да погледнем въпроса исторически. Когато нашият прапрадядо се научил да ползува острите камъни, зъбите и ноктите му станали излишни. Когато измислил писмеността, паметта му станала излишна. Няма защо да помниш, като можеш да го запишеш. След сметачните машини престана да смята. А когато създаде компютъра от четвърто или пето поколение, разумът му ще се окаже излишен. Ще престане и да мисли.

Садикин се изправи рязко. Беше решил, докато тоя бърборко насреща му продължаваше да философствува:

— Брей, как забравих! Заложил съм въдица. Отивам да я проверя. А вие в това време може да си починете малко. После ще обсъждаме бъдещите си намерения.

Без да подозира нищо, Христо Пеев се изтегна върху плътния килим от избуяли мъхове. Замисли се, загледан в огромните червени цветове на орхидеята Ванда, обсипали неколкометровите цветоносни стъбла, които се спускаха като шнурове от малкия кичур листа върху нависналия отгоре му клон.

Садикин незабелязано прибра вещите си и пристъпи към реката.

Но се сепна.

Напреки на пътя му премина стар черен орангутан с приведената си маймунска походка, помагайки си с дългите си ръчища в размах, кажи-речи, три метра.

Казват, че тия натежали старци, които вече избягват да се катерят по дърветата поради дебелината си, а по-вероятно поради старчески артрози, стават зли и агресивни.

Тоя дори не го погледна. Отмина го пренебрежително.

Но се спря на десетина крачки, просегна се с лявото си ръчище, докопа един клон, отрупан с плодове и почна да ги обира ту с десницата си, ту с уста.

Садикин, вцепенен досега, тръгна отново. Седна в лодката и загреба покрай брега към мястото, където бе видял изхвърления от течението крокодил.

След дълго взиране го откри. Приближи.

Можеше да е и тоя, неговият…

Понечи да разпори корема му, както си седеше в лодката.

Не му се удаде.

Трябваше да слезе, да нагази във водата.

И той нагази.

Пак — неудобно!

Тогава го хвана за опашката, издърпа го от оплетения клонак и го повлече, все така по гръб, към сушата.

Вече можеше!

Ловецът замахна с брадвата, разсече яката кожа и костната броня, зарови ръце във вътрешностите му, изряза стомаха и го измъкна на брега.