Петър Бобев - Фаетон

Ето, успя да достигне целта! Замахна, заби ножа.

Попаднал бе в носа на звяра, откъдето рукна кръв.

Ала мечката не пусна. Изрева от болка и застърга още по-стръвно крака му.

— Помоощ! — почти изплака нещастникът. — Помоощ!

Наведе се още веднъж, още веднъж я намушка.

Тоя път улучи окото й.

И тоя път без полза!

Макар и тъй ранена, ослепена, стръвницата протегна отново лапа, нанесе нови рани по прасеца му.

И тогава, когато вече губеше всяка надежда, чу изстрела.

Видя как се свлече безпомощно нападателката, как се строполи тежко на земята.

И не мръдна повече.

Дотук бяха стигнали и неговите сили. Клонът се изплъзна от омекналите му пръсти и тялото му, омекнало като тях, се стовари върху мъртвия труп.

Не, не беше изгубил съзнание.

Само дето не му се ставаше. Лежеше му се — ако може часове, дни поред…

И видя тичащите насам хора. Позна ги — доктор Пеев и даякът Пангу.

Докторът държеше пушка. Изглежда, той бе стрелял.

Пангу го надигна под мишниците.

— Туан Садикин, ранен ли си?

Не виждаха ли?

Доктор Пеев не запита, а измъкна от чантата си някакво шишенце, поръси с насипания вътре прах раните, бинтова ги добре.

После извади спринцовката:

— Антибиотик! Тия мръсни нокти могат да вкарат в кръвта опасни зарази.

Чак след като дезинфекцира всички рани и драскотини, му позволи да се надигне, та да седне срещу него.

Седна. И в тоя миг, когато опасността беше преминала напълно, изтласканата за малко мисъл отново изплува в съзнанието му, завладя го изцяло.

Ами крокодилът? Трупът, дето изплава от дъното? И сега лежеше заклещен между клоните в плитчината.

Още ли стоеше там? Или течението вече го бе отвлякло?

Прииска му се да скочи начаса, да изтича нататък, макар че краката му бяха омотани в бинтове, да разсече гръдта му, да бръкне, да извади стомаха.

Да види! Да види торбичката!

Тя трябваше да бъде там! Наоколо не се мяркаха никакви други крокодили.

Да стане!… Да изтича!…

И се сепна.

Ами тия двамата? Нали щяха да разберат какво прави, нали щяха да видят съкровището му?

А всеки, който го види, ще го пожелае. Никой не би устоял срещу магията на проклетите кристалчета.

Никой!

Тези — също!

Пък кой знае защо са тук сега? Дали не следят тъкмо него?

Пангу вече беше одрал мечешките лапи и ги печеше върху накладения огън, откъдето се носеше примамващият им мирис.

Дали не се преструваше на зает? А в това време се озърта за торбичката?

Трябваше да отиде при крокодила! Трябваше!

Трябваше! Но не сега! Уви, не сега!

Само след като се избавеше някак си от натрапниците.

Какво от това, че го бяха спасили?

Спасили са го, навярно, за да откопчат от него тайната му, докато е жив.

А не допускаха, че е в крокодилския търбух.

Пангу донесе печените мръвки върху подноси от бананови листа.

— Хайде на трапезата! Туан Садикин има нужда от сила. Да заздравеят по-бързо раните.

А туан Садикин се чудеше как да ги отпрати, как да се отърве по-скоро от присъствието им.

Но няма що! Трябваше да яде с тях!

Вече посягаше към подадения къс месо, когато ново съмнение проряза съзнанието му: Ами ако искат да го отровят? Даяките са майстори в изготвянето на всякакви отрови. Доколкото можеше по-любезно при напрежението, в което беше стегната сега душата му, той запита:

— А вие, доктор Пеев, какво дирите насам? Как се озовахте тъй наблизо?

Естествено не очакваше откровен отговор.

Така и излезе. Българинът се усмихна:

— Търсим духовете на Пангу.

Будалосваше го явно.

Садикин сви устни:

— Вие, културен човек, да гоните духове! Когато знаете, че няма…

— Как да няма! — обиди се Пангу. — Когато съм ги видял с очите си!

— Духове може да няма — рече сериозно Пеев, — но някакви непознати същества: растения или животни, които Пангу смята за духове.

И се обърна към него с въпроса си:

— А вие, мистър Садикин, не сте ли срещали по тия места нещо по-особено?

— Тук всичко е особено.

— Различно от познатите особености. Нещо, което има виолетова козина, а по форма наподобява удължена охлювена черупка, с три очи и несиметрични крайници.

Яванецът смръщи вежди. Подиграваше ли се с него?

— Такова нещо не може да съществува, докторе. Заблудили са ви с измислиците си.

Пангу се наежи:

— Туан Садикин да знае, че даякът не измисля, даякът не лъже.

Пеев потвърди:

— Не, не ме лъже. Не се лъже и той самият. Има нещо, но какво?

Садикин взе нещата на подбив: