Петър Бобев - Фаетон

Вече го наближаваше, когато на няколко метра зад него изникнаха над повърхността четири грозни брадавици. Маймуната усети страшния враг и размаха бясно ръце. Но въпреки отчаяните й усилия чудовището взе да я догонва.

Пеев остави веслото и вдигна пушката. Стреля.

Но не на живо, то се знае. Кой друг, ако не един биолог би спазвал забраната за убийство на тия вече изчезващи животни?

Разчиташе на гърма и плисъка на куршума пред озъбената морда.

Наистина крокодилът потъна. Но само за толкова кратко време, колкото беглецът да стигне до брега.

Той вече се измъкваше от водата, когато огромното туловище отново се подаде и се втурна подире му.

А гората, спасението, беше още далеч.

Кривейки се по ръце и крака, маймуната напрягаше последни сили да се добере до някое дърво. По земята крокодилът бяга не по-бавно от нея. Нейната сила, пъргавост, бързина се проявяват горе, по клоните.

Най-сетне тя достигна един клон, хвана се и отскочи нагоре, тъкмо пред щракналата озъбена челюст. Спря на няколко метра височина и се разтресе от страх.

Толкова поражения за тъй кратко време!

А крокодилът, разгневен, че бе пропуснал лакомата мръвка, разочарован, остана да лежи и да се кокори нагоре със злите си очи. Забравил предпазливостта си.

И заплати за това.

От шумака излетя с трясък на разкъсвани лиани и кършени клони слонът, който се бе излежавал за прохлада в крайбрежната локва. Без да се двоуми, той се нахвърли върху неочаквалото такова непредизвикано нападение влечуго, подхвана го с хобот, тръшна го в най-близкия дънер, после така зашеметен го затъпка с нозе. А то нозе ли бяха или железни колове?

Скоро страшният хищник бе превърнат на кървава пихтия.

— Много хубаво! — възкликна Пангу. — Всекиму каквото се полага! Който иска да убива, да бъде убит!

Пеев понечи да възрази, но се въздържа. Какъв смисъл! Тая черта на характера му не искаха да приемат и неговите близки — нима щеше да убеждава в същото един туземец? С неговия първобитен морал.

Всички го смятат чудак или, както беше по-модерно, сноб, който опитва да оригиналничи, да прави впечатление, да позира, когато настояваше, а само той знаеше колко искрено е то, че не понася победителите. Нито справедливите, нито несправедливите.

А му бе известно — та можеше ли да не бъде известно на един биолог, — че такъв е основният закон на природата. Победителите са нейните любимци, а към победените тя е безжалостна. Еволюцията се гради единствено от победители. Те оцеляват в борбата за съществуване, те се сдобиват с храна, те са онези, които имат щастието да оставят потомство. Победените чисто и просто отпадат от сцената на битието, незабелязани и излишни.

Човешката история също — и тя се пише от победителите. От по-слабите, сразените, не остава ни следа. Завоевателят унищожава паметниците им, писмеността им, културата им, унищожава ги и физически, та да не останат и наследствените им гени. Не е случайна латинската мъдрост: „Тежко на победения“. Всички помнят Римската империя, помнят Цезар, Калигула, Нерон, Август, а никой не се замисля за грамадите от човешки кости, върху които е изградено тяхното величие.

Дали ще извае някой паметник на Незнайния победен?

Нима и днес не е така? Не само в политиката. Ами в спорта? Защо реват тълпите по футболните стадиони — нали акламират победителите? Чии портрети се поместват в научните трудове — нали на тия, които са имали щастието да направят откритието? Всички знаят кой е Мохамед Али или Дан Колов, ала никой не си спомня ония, които са били тръшнати на ринга.

Пеев беше по-различен. Когато чуеше за някое научно откритие, за присъдена Нобелова награда, той се поставяше в положението на ония, хилядите, неизвестните, върху чиито постижения лауреатите бяха спечелили личната си победа. Когато се замисляше за парада на победоносната армия, тутакси си представяше оная, другата, разгромената — убитите, осакатените, заробените. Когато видеше увенчания с лаври спортист, не можеше да се освободи от съчувствието си към другите, които сега навярно плачеха от обида, от огорчение, от отчаяние, че всичките им усилия са се оказали напразни.

Само жал, само съчувствие!

И нескрита неприязън към триумфатора.

Когато станеше дума за подвига на хан Крум, той си представяше черепа на неудачника Никифор, превърнат във винена чаша; а при споменаване името на Василий Втори тозчас пред очите му се проточваше безкрайната върволица на ослепените българи.