Безспорно, всичко това се дължеше на преумората и безсънието напоследък.
Добре че успя да зърне навреме мръдването на легналия върху пръстта клон.
Царска кобра! Дълга поне четири метра!
Пък и ако е по-дребна, ухапването й убива слон, та камо ли човек?
Отдръпна се.
Чак тогава видя битката. Биеха се два равностойни противника: глиган и малайска мечка.
Тая мечка е по-дребна от сродниците си. За сметка на това пък има отвратителен характер и поразителна сила. Садикин я бе виждал как прекършва сухо дърво, за да се добере до меда в хралупата му.
При неговата поява глиганът, по-съобразителен, пък и повече преследван от човека, заряза сражението и побягна.
А мечката, видяла друг противник, върху когото да излее злобата си, се втурна насреща му.
Туземците я побеждават така — чакат я да се надигне на задните си лапи и тогава забиват копието в корема й.
По същия начин постъпват и ловците с пушки.
Тоя път Садикин не изтрая.
Тя връхлетя срещу него така, сякаш не възнамеряваше да се изправя. И той, ще не ще, гръмна преждевременно.
Прицелил се бе в челото й.
Но или не го бе улучил, или куршумът се бе хлъзнал по плътната като броня козина.
Незасегнат, но още по-раздразнен, звярът продължи напред.
На стрелеца не му оставаше друго. Той захвърли излишната вече пушка и се метна на най-близкото дърво. На всеки ловец се е случвало подобно нещо. Запълзя нагоре като маймуна.
Знаеше го, но нямаше избор. Малайската мечка е най-изкусният дърволаз сред всичките си роднини.
Без да се колебае, тя го последва. И понеже беше и по-силна и по-пъргава, бързо взе да го догонва.
Садикин вложи всичките си сили.
Още, още!
А не можеше повече — върхът беше прекършен при някаква буря.
Сега накъде?
Съвсем случайно погледна към реката.
И видя.
От зеленикавата дълбина се надигна нещо бяло.
Крокодилът — с корема нагоре!
Според правилото трябваше да изплава подир няколко дни. А той…
Течението го понесе бавно.
И можеше да го отвлече, да отвлече с него и съкровището, скрито в корема му.
А собственикът на това съкровище беше безпомощен да направи каквото и да е.
Слава богу, не го отвлече, завъртя го към брега, където го натика сред полуизгнилите клони на паднало дърво.
Дано се задържеше там! Трябваше да се задържи!
Ей това малко отклоняване на вниманието, това кратко разсейване се оказа съдбоносно.
Мечката го достигна, захапа крака му.
По-право захапа яката подметка.
Загриза я.
Просегна се с едната предна лапа, та впи нокти в крака му. А нейните нокти са като месарски ченгели. Разкъса прасеца му. Рукна кръв.
А зъбите й яростно престъргваха обувката, почваха да достигат и ходилото му.
Повече не можеше да се владее.
— Помооощ! — изкрещя, по-право изрева от болка той.
Скоро, съвсем скоро стръвницата щеше да изхлузи обувката и да захапе живото месо.
И тогава…
— Помооощ! — повтори той отчаяния си призив, макар и убеден, че тук, в тая пустош, където се бе заврял, нямаше кой да му помогне.
След като се наспаха добре, доктор Пеев и Пангу поеха отново на път още преди зазоряване. Беше съвсем тъмно, но и без часовник вече проличаваше настъпващото утро. Запровикваха се унило козодои, заквакаха неистово жаби, заехтяха безброй други звуци. Навярно така дневните птици и животни, изразяваха радостта си, че и тая нощ са се откопчили от дебнещата смърт.
Седнал отпред, гребеше Пангу. Защото неговият поглед беше много по-остър. Особено в мрака, когато съществуваше опасност всеки миг да се нанижат върху подводна скала или потънало желязно дърво, невидими под смолистата чернота на реката.
Скоро, съвсем скоро, започна да просветва. От тъмносиньо небето преля в течно сребро, което угаси доскоро блестящите звезди. По някаква невероятна алхимия среброто се превърна на злато, после — на бакър, и накрая запламтя целият кръгозор. Огнените лъчи на надзърналото слънце близнаха горските върхари. Росните капки по листата грейнаха като безредно пръснати брилянти. Младите пъпки нарастваха видимо и се пукаха пред очите им. Разперваха се, оттръсвайки лъскавите си люспи — червени, жълти, виолетови, само не и зелени, каквито са в умерения пояс. Провикна се гибон, заизвива утринния си химн в прослава на вечно раждащото се слънце. И то съвсем наблизо. Пеев го видя — на клона точно над преминаващото прау. Гърловата му торба — резонатор на мощния му глас, трептеше, набъбнала, изравнила се по големина с цялата му глава. Закрякаха папагали, колкото по-красиви на вид, с толкова по-грозни, по-продрани гласове, зачирикаха птички, бръмнаха пчели, разлетяха се пеперуди, заподскачаха от клон на клон маймуни, дракончета, жаби и катерици.
Читать дальше