Петър Бобев - Фаетон

Той изряза къс от опашката на първата си жертва, опече го на запаления в най-гъстия храсталак огън, та да не се вижда отдалеч — макар че вече нямаше защо да се пази толкова. И го изяде набързо.

Ех, това не е месо на глиган, сочно и крехко. То е бяло като рибешкото, ама жилаво, грубо. Но щом няма друго, става за храна.

Когато отново се върна на брега, мъглата вече се разсейваше. И през разкъсаните й пролуки бракониерът видя, че на отсрещния бряг изпълзяваше друго страшилище, на пръв поглед дори по-голямо.

Скочи в лодката, забърза нататък.

Ала крокодилът го усети и се върна във водата.

Нямаше време за размисляне. Тъй отдалеч харпунът се оказваше излишен. Пък и влечугото се носеше право насреща и не можеше да умери ухото му.

Садикин направи единственото възможно за случая — прицели се в ноздрите му.

Улученият хищник, доближил дълбокото, тозчас се гмурна. А на мястото му остана разсейващо се алено петно. Изстрелът излезе сполучлив.

Оставаше само да изчака.

Наистина крокодилът скоро изплува, насочи се към брега. Понеже нямаше друг избор. Куршумът бе разкъсал дихателния му клапан и водата безпрепятствено навлизаше в дробовете му. За да не се удави, беше длъжен да се спасява на сушата. Да диша, макар и през кървави мехури.

Човекът скочи на пясъка, притича и стовари няколко пъти брадвата си по главата му.

После със същото настървение разпра корема му.

Уви! И тук нищо! Само едно диво прасенце.

Що да стори сега?

Не допускаше, че тоя, който търсеше, може да се е преместил другаде. Крокодилите не са бродяги, не сменят доброволно ловните си владения.

Трябваше да опита още нещо!

Той посипа със стрихнин изваденото от стомаха прасенце, натика в него предназначената за лов на акули въдица и я върза за съседното дърво.

Скоро видя дива свиня с цяло прасило. Застреля едно от малките, заложи и него като стръв, натъпкана с отрова.

Осигуряваше се двойно. Ако жертвата успее някак да се отърве от въдицата — а и това се случва понякога — да я довърши отровата.

А този?

След гърмежи крокодилите обикновено се притаяват на дъното.

А този, сякаш нищо нечул, плуваше сред реката, подал, както се полага, само очите и ноздрите си над повърхността.

Садикин загреба към него. Провери харпуна, провери пушката, вдигна предпазителя.

Очите и ноздрите — раздалечени! Следователно — едър! Може да е тъкмо оня, който преследва.

Оказа се прекалено предпазлив. На десетина метра от лодката понечи да се потопи.

То се знае, от такова разстояние харпунът не върши работа.

Ловецът вдигна пушката, стреля.

Жертвата, явно смъртно улучена, подскочи като запокитен от дълбините дънер, изпляска с опашка и взе да потъва.

Садикин разчиташе, че ще стигне навреме, та да я закачи с харпуна.

Не му достигна част от секундата.

Нали не успя да се премери добре, назъбеното острие само се хлъзна по бронираната кожа, без да се забие.

Трупът потъна.

Неудачникът-ловец изруга гласно: проклетник, трябваше да го чака! След два-три дни, като почне да се разлага, трупът сам изплава на повърхността. Налагаше му се да следи зорко, та да не го отвлече течението.

Тогава ненадейно плисна дъждът. Така, както става по тия места — сякаш се срина водна лавина.

Ловецът едва свари да покрие както себе си, така и имуществото си с пластмасовото платно. Предпочете да остане в лодката, защото след такъв дъжд реката обикновено се разлива и би могла да го застигне на брега, където се е скрил на сушина. Това едно. И друго — защото след като бе паднал във водата, репелентът импрегнирал дрехите му, се бе измил. А дъждът — това е рай за земните пиявици. Единствена лодката беше в състояние да го опази от стръвното им нашествие.

И преди да помисли още нещо, заспа. Смазаното му от умора, от напрежение, от тревога тяло имаше нужда от почивка.

Събуди го спирането на дъжда. Капките вече не шибаха по платнището. По тия места валежите траят по няколко дни. За негова радост днешният се оказа съвсем краткотраен.

Можеше да продължи лова.

Най-първо провери въдиците.

Намери едната недокосната. В замяна на това на другата се мяташе яростно, дращеше с лапи, шибаше с опашка крокодил. Стори му се по-дребен от тоя, който диреше. Въпреки това, за да не пропусне нещо, се налагаше да провери и него.

След дълго дебнене, като се пазеше от размахваната трионена опашка, най-сетне успя да разцепи главата му с брадвата. За да пести мунициите. Отсега щяха да му трябват повече от всякога.