Петър Бобев - Фаетон

— Щом сме решили…

Тежък бръмбар профуча и се чукна в челото на биолога. С такава сила, като хвърлен камък. После, объркан, тупна насред жаравата.

— Сега да спим! — нареди Пеев. — Утре, на светлото, пак ще си поприказваме.

Само това чакали, даяките почнаха да се приготвят за сън. А то какво приготвяне? Едно парче найлон за постеля, друго за завивка. Да се пазят не от студ, а от насекоми и пиявици.

Джалонг остави един от хората си на пост за всеки случай — отде да знаеш какво може да хрумне на някой звяр или човек? Пък и дух? После и той пропълзя в палатката.

Последен, то се знае, заспа Христо Пеев. Първо — все не можеше да свикне с дългите тропически нощи. Второ — поради непознатите шумове на джунглата. И трето — съвсем смутен от решението на водачите си.

На заранта всички се надигнаха още преди изгрев. Точно в шест часа запищя цикадата, която наричат „будилник“, защото никой не може да не се събуди при нейното оглушително скрибуцане.

Ниско над реката се стелеше гъста мъгла, проточила се и в крайбрежната джунгла с гъсти млечни повлекла̀. Нищо не се виждаше на повече от десет крачки. Стъблата на горските исполини бързо избледняваха нагоре и се разтваряха в непрогледната й белота. Като колонада на вълшебен храм.

Христо Пеев се изправи пред Джалонг:

— Е, какво намислихте? Вече е светло, няма духове.

Оня отвърна, без да променя израза на безкосместото си лице:

— Туан знае, даякът не лъже. А туан не каза преди това, че ще гоним духове. Даяките имат право да си ходят.

— Окончателно ли е решението ви?

— Окончателно, туан. Не се гневи!

Тогава до тях застана и Пангу:

— Аз също не искам да се срещам пак с…

Не се доизказа. Но се подразбираше кого има предвид.

— И ти ли? — вече не успя да се овладее биологът. — Изоставяш ме. Съвсем сам.

Аз съм прост даяк, туан. Нито съм бял, нито дукун, та да не се плаша.

Пеев реши да опита и друго:

— А благодарността, Пангу? Къде остана благодарността ти? Аз не те изоставих върху плаващия дънер, а ти…

Това вече подействува.

Пангу не успя да овладее леката гримаса на срам. Замълча. Мълча, премисляйки няколко мига, и отсече:

— Добре, щом туан смята така. Ще остана. Но върху брега на Белия вир няма да стъпя. Нека туан да знае!

При случилото се — за Пеев истински провал, това все пак беше придобивка. Даваше надежда.

Джалонг и другарите му натовариха лодката с малкото си лични вещи, настаниха се вътре и след като махнаха с ръце за сбогом, малко гузни наистина, поеха по течението.

В това време мъглата се бе разсеяла съвсем. И реката грейна в милиарди искри.

Високо, към върховете, подхвана утринната си ария гибон. Зачуруликаха като птички дървесните жаби. Погнаха се с крясъци през гъстите корони птици носорози. Цикадите запищяха още по-пронизително. Запрелитаха дракончета, веслоноги жаби, пъстри райски змии. Заподхвърляха се редом с тях от клон на клон кожокрили и калонги. И разкошни птици, и всякакви пеперуди, и подобни на скъпоценни камъни лъскави бръмбари, и водни кончета — все едно летящи риби.

Страната на хвърчащите чудеса!

Пангу взе сумпитана си, насочи го, духна.

Малката отровна стрела улучи целта. Скоро след това умиращата патица потрепваше в ръцете му.

— Да похапнем, туан!

Няма що, трябваше да се хранят.

И додето Пеев проумее какво става, Пангу събра сухи съчки, разпали огън, нагласи върху му тенджерата и цопна вътре патицата така, както си беше, без да я е чистил въобще.

— Пангу — обади се биологът. — Ти май забрави да оскубеш перата?

— Не съм забравил. Но защо да ги скубя, нали те сами ще паднат при варенето?

В тая страна Пеев бе опитвал и по-необичайни гозби, затова когато даякът му поднесе полагаемата му се кълка, вече с опадала перушина, я изяде дори бе да се намръщи.

После натовариха прауто на Пангу и поеха в обратна посока на избягалите водачи — нагоре, към Белия вир.

Садикин Суминтавикарта не можеше да си намери място. Където и да отидеше, на който бряг и да отседнеше, все му се струваше, че някой го дебне: ту зад папратите и панданусите, ту между дъсковидните корени, ту по клонаците на дърветата, потулен зад мрежата на лианите.

Макар да знаеше, че никой не го е видял, все смяташе, че целият свят е научил за сполуката му. Това му доставяше неописуема, с нищо друго несравнима наслада от съзнанието, че е милиардер, един от най-богатите хора на света, но в същото време му вдъхваше вледеняващ ужас. Защото кой би останал безразличен към такова съкровище, кой би се спрял дори пред най-гнусното злодеяние, само и само да се добере до него?