Пеев притвори очи. Наистина първият утринен час на екватора е очарователен, способен в миг да изличи спомена за всички несгоди, за всички мъки и опасности, които дебнат отвред.
В плитчината газеха маймуни макаки, ровеха из тинята и измъкваха уловените крабове. Някои, по-нетърпеливите, навлизаха в по-дълбокото, гмуркаха се и изплуваха я с риба, я с рак в ръка.
Но щом зърнаха приближаващата лодка, в панически бяг се втурнаха към брега и се покатериха по дърветата, изпокриха се в непрогледния шумак.
Още стотина метра по-нагоре им се стори, че заваля. Но се оказа, че не е дъжд. Небето оставаше синьо и безоблачно. Само във вира водата клокочеше.
Пангу подхвърли през рамо:
— Риби! Ядат плодовете.
Наистина бяха риби, които подскачаха да хванат първи падащите от нависналото дърво дребни лилави плодчета. Неуморният мусон люлееше горските върхари и брулеше всяко поузряло плодче, всяка поизсъхнала вейка, всяко повехнало листенце.
Внезапно даякът отклони прауто.
Биологът схвана начаса защо.
Защото на пет разкрача пред тях проплува едро бронирано туловище.
Крокодил!
Не! — възрази Пангу. — Гавиал!
Едва сега Пеев забеляза колко дълга и уродливо тясна беше муцуната му.
Той го знаеше, за природата няма уродливост. Тая „уродлива“ челюст беше чисто и просто едно от приспособленията й към изискванията на живота.
Гавиалът вирна муцуна и хората видяха хванатата като в огромни пинсети риба, която бързо се хлъзна в гърлото му.
Сродниците й, сякаш полудели, не забелязаха приближаването на опасния враг. Продължиха пиршеството си — много от тях осъдени да послужат за неговото пиршество.
— Нека туан да не се тревожи! — успокои го Пангу. — Гавиалът не яде хора.
Пеев естествено знаеше това добре. И се усмихна:
— Ако някой крокодил те подгони, помоли го да ти покаже муцуната си, та да си наясно дали да бягаш от него, или не!
Пангу схвана шегата, ала лицето му запази обичайния си безразличен, малко високомерен израз.
— Та затуй — рече той, — по-добре туан да не влиза във водата!
Пеев пое веслото от ръцете му, размаха го той. Така, на смени, можеха да пътуват повече и да стигнат по-рано.
Гребеше и си мислеше. Разбъркани мисли, както става, когато нямаш спешна задача, ей тъй, както сега, при разходка, в душевно отпускане: и за работата, заради която беше изпратен в тая страна; и за отклонението си от тая работа, което впрочем не му изглеждаше съвсем почтено, като че ли повече за развлечение; и за дома, за жена си, за детето.
Тъй далеч!
Всичко му изглеждаше безкрайно отдалечено сред райската красота, която го обграждаше. Отдалечено на почти космически разстояния…
А какъв беше тоя странен предмет, който се носеше насреща?
Не беше дънер, дънерите не са бели.
Пангу го видя навреме, просегна се с копието и го притегли към борда.
Крокодил! С обърнат нагоре корем!
Даякът посочи раната на корема му:
— Ако са го убили даяки, ще изядат месото. Ако са бракониери, ще одерат кожата.
Пеев не разбра хода на мислите му. Погледна въпросително.
И оня се доизказа:
— Значи не са нито даяки, нито бракониери.
— А какви?
— Какви? — промълви изплашен Пангу. — Само духовете, злите духове. Те винаги постъпват не като хората.
Почувствувал, че страхът отново може да прогони водача му, биологът побърза да се пошегува:
— Че защо ще го дерат тъкмо с нож? Щом са тъй всесилни…
Ала Пангу не спираше да клати глава:
Само те! Само те!
И шепнешком:
Ами аз с какъв ум съм тръгнал натам?
Тогава Пеев чу гъгнещите провиквания на двата самеца, на двете дългоноси маймуни, които седяха наперени един срещу друг върху издадения над реката клон на огромен банан.
Известно му бе, че колкото е по-дълъг носът на самеца, толкова по-високопоставен е в маймунската йерархия. Носът — това е неговият авторитет. Между другото и затова, че усилва гласа му.
Неволно забави лодката, та по-дълго да ги наблюдава.
Без да му обръщат внимание, двамата продължаваха вокалния си дуел. С все по-оглушителни провиквания, при които подобните им на краставици носове трептяха, направо се тресяха.
Чудно! Колко ли можеха да издържат?
Единият не издържа. Точно по правилото — тоя с по-малкия нос. Млъкна и хукна да бяга. С вид на опозорен. Но не към сушата, а обратно — към реката.
Достигна края на клона и се метна във водата. Все едно решил да се самоудави.
Естествено не това беше решението му.
Ето, след половин минута изплува и загреба уверено към отсрещния бряг.
Читать дальше