Петър Бобев - Фаетон

Навън денят бе просветнал съвсем. Водата, изгубила предишната си мощ, бавно се отдръпваше от залетите брегове. Укротяваше се. И наслагваше в плитчините откъртените някъде дървета и клони.

— Да! — поклати глава Пеев. — Ето ви! Но за добро или за зло?

— Зависи. Това, което за разумните е добро, за вас е зло. По времето, докато наближаваше Земята и след като се приземи, Свръхразумът успя да усвои цялото човешко познание. Анализаторът му разшифрова различните ваши системи за звукова комуникация. И писмената.

— Езиците! — досети се Пеев.

— Усвои ги, овладя реда и смисъла им. И ги синтезира успешно. Както се убеждаваш сам, сега ти общуваш с него посредством един от вариантите на тази ви сигнализация. За Свръхразума се оказа играчка да се свърже с вашите най-съвършени компютри, да проникне в най-секретните информационни банки и да извлече всички заключени в тях знания. Посредством своите сетива разумът изследва и природата ви. Експериментира върху растения и животни силата на произвежданите от разумните фитонциди. И се убеди, че всички вие сте напълно уязвими от тях. И че е безсмислено каквото и да е общуване с вас. Че вашето интелектуално развитие е все още в първоначалния си стадий. И както вие изтребвате вредителите от нивите и градините си с инсектициди, така и Свръхразумът ще изтреби вас. За да освободи площите, където да се разселят разумните. Където ги е довел най-сетне след гибелта на родната им планета, където ще им създаде втора родина.

Пеев съзнаваше, че всичко вече е безполезно. Все едно, ще убедиш ли лавина да те пощади? Но не беше създаден да стои бездеен. Трябваше да опитва.

— Ти искаш да ни унищожиш. А ние нищо лошо не сме ви сторили. Дори обратно, макар и неволно. Как така ще избиеш милиарди хора, милиарди други живи твари? Нямаш ли милост?

Гласът замълча за миг, преди да запита и той:

— Впрочем какво съдържание влагате в това понятие? Милост?

— Това е чувство; благородно чувство, израз на висша нравственост.

Доскорошният стремителен почти неудържим ход на електроните в биокомпютъра сякаш се позабави. Личеше си, че в неговите интегрални схеми, в неговите неврони или кой знае какви логически устройства се извършва трескава реакция, търсене на заложено в паметта му решение.

Накрая изрече:

— В програмата на Свръхразума липсва такъв алгоритъм. Задачата му е само да опази вида на разумните. С тази цел е конструиран. Сега трябва да им намери жизнено пространство. И няма да се спре. След това трябва да осигури възпроизводството им. Всяка планета притежава нещо като имунитет срещу дошлия от другаде чужд живот. Нашата нямаше магнитно поле. А тук то е непоносимо мощно. И наруши размножителната способност на разумните. Свръхразумът трябва да ги защити от неговото вредно въздействие.

Пеев слушаше гласа от приемника над главата си, а гледаше тайнственото бодливо кълбо, което всъщност разговаряше с него посредством радиоапарата. И което го заплашваше, което заплашваше цялото човечество, всичко живо на Земята. Как да го обезвреди? Колкото и да беше разумно това кълбо, колкото висок коефициент на интелигентност и да притежаваше, то все пак беше машина, само една феноменална електронноизчислителна уредба. Нима човешкият разум щеше да се окаже безсилен пред някакъв изкуствен механизъм?

И все пак, дори машина, щом има разсъдъчни способности, тя трябва да разсъди логично, да направи логичен извод за ползата от сътрудничество — та ако ще би за нея то да изглежда като симбиозата между животинските видове.

— Ние, хората, от векове сме очаквали срещата с други разумни същества — направи последен опит Пеев, — за да си подадем братски ръце, да обменим знанията си, да се обогатим взаимно.

Гласът възрази:

— Очаквали сте разумни същества. В действителност се сблъсквате със Свръхразум. За когото вие сте тъй несъвършени, както на вас ви изглеждат животните. Когато се срещате с животни, опитвате ли да обменяте с тях братски знания? Свръхразумът няма какво да получи от вас. Той знае повече, той умее повече. И вие съвсем не сте му нужни. Съвсем не сте му братя. Свръхразумът ще постъпи с вас така, както е преценил неговият логически анализатор.

Поспря само за секунда, после изрече последните си думи, които прозвучаха като смъртна присъда, произнесена от неумолим съдник:

— Край! Няма какво повече да знаеш! Свръхразумът вече ще осъществи това, което е решил!

— Нима наистина? — възкликна биологът.