Петър Бобев - Фаетон

— То е единствено логичното! Ако Свръхразумът не изтреби вас, вие ще сторите същото с разумните. Няма място за два разума, за боричкане на идеи. Прогресът се гради, когато решава само един разум, когато привежда в действие това решение само една воля. Свръхразумът ще унищожи досегашния живот на планетата ви със същото оръжие, което разруши родината на разумните. Той ще им завоюва нова родина. С дистанционния детонатор ще взриви всички земни ядрени и обикновени оръжия, които биват задействувани с електронни устройства. Тоя път Свръхразумът няма да допусне катастрофа подобна на катастрофата с родната планета. Тоя път той изчисли най-прецизно сборната им мощност — достатъчна да погуби местния живот, но недостатъчна да раздроби земното кълбо. И го изпробва няколко пъти, като заглушаваше временно всички радиостанции и прекъсваше работата на електронните системи. Оказа се, че е напълно изправен, напълно годен за целта. След малко Свръхразумът ще даде заповед да го изнесат навън. После всички ще се приберат в орбиталната станция. Да се запазят не толкова от радиацията, колкото от взривната вълна. Започва Новата ера в живота на разумните!

И млъкна.

По-право млъкна радиоприемникът. А в същото време, както изглежда, биокомпютърът бе почнал да дава електромагнитните си разпореждания на фаетонците. Защото те изведнъж излязоха от досегашното си вцепенение, размърдаха се, привидно се засуетиха насам-натам.

Ала не, не се суетяха. Изпълняваха точно поставена задача. Те измъкнаха от предното отделение, облицовано добре с прозрачен изолатор, неголямо странно устройство, друго ежоподобно кълбо, изнесоха го на брега и го подготвиха за работа. От корпуса му се източиха безброй нагънати израстъци — навярно антени, разперени на всички посоки.

После фаетонците се прибраха в кораба. Дори в безучастните им движения на роботи се долавяше известно удовлетворение от свършената работа.

И очакване…

Гласът от радиоприемника отново прогърмя:

— Хомо сапиенс, слушай! Излезте и двамата навън! Можете да бягате, можете да останете на едно място. Това няма значение. Смъртта ще ви настигне, където и да сте!

И понеже те стояха неподвижни, все още неразбрали заповедта му, той добави:

— Излезте навън, за да споделите участта на цялата ваша биосфера! А после труповете ви ще бъдат препарирани за музея.

Пеев не изчака втора подкана. Обидно му беше да го изхвърлят виолетовите изроди. Тръгна към изхода. Но не само обидата — и някаква бледа надежда. Друго е, различно е да си на свобода, макар и обречен.

Излезе. Тръгна към реката.

А сега?

Наблизо лежеше готовият за действие детонатор.

И само след секунди той щеше да предизвика Края на света. В колосалния взрив щяха да загинат всички земни същества: растения, животни, хора, близките му, Мария, синът му…

И никой — никой даже не подозираше надвисналата над главите им сатанинска заплаха.

И никой — никой не можеше да помогне.

Освен един…

В ужаса, в напрежението внезапно радостно досещане осени съзнанието му. Като светкавица.

Водата е непроницаема за радиовълните! Непроницаема…

Христо Пеев не устоя повече. Единствен той имаше някаква възможност да предотврати фаталния край? Единствен!

Дори с риск за живота си.

Длъжен беше да излезе победител!

И без да си дава повече сметка какво прави, той грабна детонатора — не беше толкова тежък, колкото изглеждаше, притича до реката и нагази в нея.

Още малко, още по-навътре!

Повече не можеше — той метна във водата бодливото кълбо.

Бурните води го поеха, понесоха го по течението. Ето една, после друга от антените му се мерна над мътната повърхност като протегнати ръце на удавник. И изчезнаха. Изчезна целият апарат, повлечен по дъното редом с камъните и тежките дънери.

Въздишка на облекчение се откърти от гърдите му.

Бе победил!

За пръв път в живота изпитваше наслада от победата.

В действителност тя беше странна — тая негова победа — за спасението на другите бе пожертвувал себе си.

Не се съмняваше, че безчувственият и безпощаден Свръхразум няма да му прости. Защото в него безспорно не бе заложен и алгоритъмът на великодушието.

Остана на мястото си в очакване на жестоката разправа. В напрежението, в сладостта от подвига не чувствуваше страх.

Ала враговете нещо се позабавиха, изглеждаха разколебани. Биокомпютърът навярно не можеше да възприеме с логическите си възможности нелогичността на постъпката му.