Петър Бобев - Фаетон

— Строго секретно! — натърти биологът. — Строго секретно! Да не се дават никакви сведения в пресата!

— Разбирам, строго секретно!

— Открих причината за необяснимото завръщане на „Юпитер 5“.

Оттатък гласът не можа да сдържи възклицанието си.

Ученият продължи:

— Причинителите са в ръцете ми. Имам спешна нужда от помощ! Спешна помощ!

Оня запита:

— Координатите ви?

И когато Пеев му ги продиктува, и чу как гласът ги повтори за проверка, довърши:

— Чакам тук! Чакам!

Едва тогава се отпусна, полегна върху тревата. Но и така, в почивката си, не изпускаше от поглед прозрачната ракета. Оттам можеше да очаква всичко. И той беше готов за всичко.

Дойде, та приклекна до него и Садикин.

— Е, какво? — измърмори той нетърпеливо. — Няма ли да се махаме от това прокълнато място?

— Няма! Чакаме помощна експедиция.

И без това раздразнен, при тия думи яванецът едва се сдържа да не изругае.

Повъртя се напред-назад, стиснал пестници, ала накрая седна и той. А погледът му не се откъсваше от мъртвия крокодил, който бе извлякъл, доколкото бе могъл, на сушата. Да не го отвлече отстъпващата вода.

Поуспокоени след преминалото бедствие, животните почваха да се размърдват, да се провикват, да скачат, да се гонят, продължаваха прекъснатия за кратко ритъм на живота. Пак видели слънцето, сякаш при ново разсъмване, гибоните подхващаха пискливите си псалми. Запищяваха цикади, разкрякваха се птици, забръмчаваха оси, пчели и бръмбари, запърхваха пеперуди.

Както лежеше напълно безгрижно в присъствието на всемогъщия бял дукун, Пангу запита:

— Кажи бе, туан Пеев! Как успя да укротиш злите духове?

Пеев замълча. Да му обяснява ли? На човек, който няма представа за радиовълни, за компютри, за други планети, за техните обитатели и за разнообразните форми на живота.

Навярно само така:

— Всъщност укроти ги ти, Пангу.

— Аз! — даякът дори се обиди, приел думите за ироничен намек.

— Точно ти! По-право най-първо аз, когато изхвърлих първото кълбо. И после ти, когато се спусна да ме спасяваш от крокодила. Злите духове — принуден беше да се ползува от неговите представи, — или по-точно техният вожд…

— А кой е вождът им?

Оная черна бодлива топка. Тоя вожд не разбира какво значи приятелство, дружба, помощ на човека от човека. Не можа да проумее защо и аз, и ти рискувахме живота си. Нашето поведение го обърка — поведение, съвсем непонятно за него. И той прекъсна за малко да заповядва на виолетовите духове. Моята заслуга беше само тая — да се досетя какво е станало и да се възползувам от зашеметяването му, та да го изхвърля в реката.

— А сега? — даякът отново погледна уплашен. — Ако се върне?

— Няма да се върне! Защото сам не може да се движи. Пренасят го злите духове.

— Както някога прадедите ми са носили през джунглата в ротангови носилки белите туани?

— Горе-долу тъй.

— Ами ако ги повика да го носят пак?

— Първо, нали ги затворихме в прозрачната пещера? И второ, от водата те не могат да чуят неговия глас.

Ала Пангу не спираше. Това не бе крокодил, не бе пантера, та да се успокоиш, след като си го убил. Това все пак бяха свръхестествени сили.

— Те може да си изберат друг вожд.

— Не, не могат. Толкова са затъпели, забравили да мислят със собствените си мозъци. Превърнати в нещо като домашни животни. Накъдето ги подкараш — отиват. Оглупели, послушни, свикнали само да се подчиняват.

Опомнили се и те след оттеглянето на високата вода, към хората отново плъзнаха пълчища земни пиявици. Затова Пангу скочи да насече пелин, чийто сок ги пропъжда, и си намазаха краката. Но останаха прави. Изморително, ама нали се предпазваха от досадните кръвопийки?

Слизаха от дърветата гущери, змии, охлюви, мравки — всеки, който бе успял да се спаси от стихията. И се пръсваха да продължат прекъснатите занимания — всъщност да се изтребват взаимно.

Кралска кобра настигна обикновена очиларка, метна се, захапа я зад издутата качулка, разтърси я няколко пъти, докато начупи гръбнака й, после бавно, несмутимо почна да я нагълтва.

Може би беше минало повече от час, когато чуха бумтежа на самолета. Изтичаха на бреговата ивица да бъдат забелязани и размахаха ръце.

Хидропланът направи завой над тях, сетне, насочен срещу вятъра, леко се приводни. Леко, доколкото позволяваше все още бурното течение. Поизвъртя се и с помощта на забавилите оборотите си витла доближи плитчината. Люкът се отвори, оттам наизскочиха двадесетина войници в пълно бойно снаряжение, които се настаниха в изнесените гумени лодки и като при истински бойни действия направиха десант на брега. Залегнаха.