Петър Бобев - Фаетон

Пеев отвърна колебливо:

— Може и да е така. Но това, което аз видях, отрича подобна възможност. Впрочем какво е то — самосъзнанието? Защо у малкото дете още го няма? Защо вероятно и в повечето животни го няма? Каква промяна се извършва в невроните, в електрохимичните им процеси, та индивидът да се превърне в личност? Какво са емоциите, тия психични прояви много по-примитивни от вместения в мозъчната кора разсъдък, които вече сме в състояние да управляваме със средствата на психофармацията и с електростимулация? Примитивни, заложени в лимбичната мозъчна система на бозайниците, атавизъм според някои, но които все още насочват волевата човешка дейност — за добро или за зло. Емоцията е, която дава подтика за действие на мозъка, основата на волята. В състояние ли сме да я ампутираме от разума? И какво ще се получи? Разумът не е само интелект, не е жива електронноизчислителна машина.

— „Вис виталис“ — подметна Ситуморанг. — Божественото начало.

— Разбира се, че няма божествено начало. Но има човешко начало, резултат на материални сили с материален носител. Само че още не сме го разсекретили. И затова нашата душа даже на най-големия глупак, превъзхожда и най-съвършения компютър. Сечивата са продължение на ръцете, компютърът — на мозъка. Ние го наричаме „логична машина“, докато всъщност неговото мислене не е логично, то е алгоритмично. А в това има малка разлика. Човешкият разум борави с дедуктивни и индуктивни методи, машината — с алгоритми. Алгоритъмът е система от правила за решаване на дадена задача, и то съставена и заложена в програмата й от човека. Въображението, та ако щете, интуицията е тази, която пък подсказва на човека какъв алгоритъм да създаде.

Той сам се прекъсна, забелязал, че умуванията му будят интерес единствено у колегата му. Останалите почваха да се отстраняват от групата и да се заглеждат в поклащащия се на водата космически пришълец.

— Май че ви преча? — рече той.

— Никак не пречите — успокои го офицерът. — Виждам само, че в случая аз и моите момчета сме ненужни. Бяхме се приготвили да се бием с терористи. А то…

И добави:

— Скоро ще пристигнат няколко катера, които ще бъдат много по-полезни за отбуксирването на тая чудесия.

Няма що, трябваше да почакат още.

Едва на разсъмване се дочу пухтенето на корабчетата, които скоро пуснаха котви до хидроплана. После вързаха орбиталната станция и я повлякоха на буксир надолу по реката.

Едва тогава самолетът отлетя към своята база с оказалия се излишен взвод десантчици.

Изправен до планшира на единия катер, доктор Пеев все още обясняваше на колегата си, а всъщност опитваше той самият да си изясни всичко, което бе видял и чул. Или ако не всичко, то поне най-важното:

— Вие навярно си спомняте разговора ни в Банджермасин? Тогава забелязах иронични искрици в очите ви, когато говорех разпалено за своите мечти.

Оня отвърна уклончиво:

— Иронични — не! Но недоверчиви.

— Оказа се, че сте имали основания и за едното, и за другото. Аз мечтаех да премахна злото в света с един удар. Като изключа хищничеството, като превърна всички живи същества на Земята в автотрофи. Растения и животни да асимилират направо слънчева енергия, без да се изяждат един друг.

— Не съм забравил основната ви мисъл: „Злото се е зародило тогава, когато първата уста е погълнала друго живо същество.“ За вас устата и зъбите бяха олицетворение на злото.

Пеев поклати глава:

— А колко скоро бях опроверган, напълно сразен! От това, което видях.

Той посочи с поглед плаващия във фарватера им космически кораб:

— От всичко, което чух. Тия там нямат уста, нямат зъби. Те фотосинтезират като нашите растения. Но от това не са станали по-добродушни. Дори обратно. В злобата си са взривили своята планета, докато ние, слава богу, още не сме стигнали дотам.

— Има време — подхвърли с болна усмивка Ситуморанг. — Нека и ние успеем да овладеем енергията на елементарните частици! Нали помните мнението на Айнщайн: „Целият наш прехвален технически прогрес, самата наша цивилизация, прилича на секира в ръката на психопат убиец.“

Доктор Пеев не беше напълно съгласен:

— Не, не е цивилизацията виновна. Не и техниката, която толкова ругаем. Ние сме виновни, нашата душевност, нашата агресивност. Време е да прекъснем хода на тая еволюция, която се управлява от стихийните биологични фактори, и да преминем към управлявана от човешкото съзнание еволюция.

Той замълча, загледан във все още мътния, клокочещ талвег на неприбралата се напълно в руслото си река.