Петър Бобев - Фаетон

Тогава?

Щом като туан Пеев ги затвори, ще изчезнат ли след това несполуките, болестите, смъртта?

Ей този мъчителен въпрос го объркваше. Би трябвало да е така. Ами ако не е?

Нещо друго, някакъв проблясък на трезва мисъл задушаваше надигащата се радост, че бе участвувал и той в унищожаването на злото. Може би поради това, че бе живял и в града, че се бе срещал с всякакви хора, че бе слушал и други вярвания. И още нещо — в града няма джунгла, там е къща до къща, не остава местенце, дето да се свре някакъв дух, а въпреки това и там има кавги, болести, убийства.

Хем се радваше, хем се съмняваше в подкладката на радостта си.

И все пак, когато се прибереше на село, нямаше да мълчи, щеше да се похвали пред всички, най-вече пред дукуна, който подкокоросваше вожда да го кори, задето бе напуснал бетанга заради града.

Дори да не бяха обезвредили всички злини, нали намалиха броя им? И добрите дукуни щяха да се борят по-успешно срещу по-малобройните пакостници, по-често магиите им щяха да насмогват.

А то сега — накъдето се обърнеш, все гладория, все някой болен, все някого отмъкнал крокодил, все някого разпрал глиган, все някой умира.

Мъка, само мъка!

Ако тъй е орисан човек — да се мъчи, поне да бъдат по-малко мъките!

Още щом се обади над главата му звънът на цикадата, дето в града я наричат „будилник“, той отвърза лодката и размаха веслото. Измъкна се от мрежата на панданусовите коренаци и загреба нагоре. Само че и сега по-близо до брега. Макар и утихнала, отдръпнала се отново към обикновеното си корито, водата все още се носеше буйно надолу, все още талвегът й клокочеше с мътните си безредни вълни. Нито му се налагаше да мери сили с тях, нито би могъл да ги премери. Течението тозчас би го помело назад.

Затова избираше по-тихите, по-закътани, още неотекли се разливи, криволичеше ведно с техните криволици, но все пак успяваше да се придвижва напред. Дори понякога, при нужда, когато усетеше, че не ще да преодолее бързея, се хващаше с ръце за крайбрежните корени, за увисналите лиани, за тръстиките и така, на ръце, преодоляваше препятствието.

Е, наистина рискуваше!

Понякога, ако не внимаваше достатъчно, се одраскваше в шиповете; понякога от парливите власинки на някои лиани се явяваха мехури по дланите; понякога в последния миг едва сварваше да се отдръпне от слялата се с клонката космата гъсеница или огромен зелен скорпион, цяла педя дълъг, от чието ужилване можеш да лежиш в безсъзнание една седмица, или от наподобилата млад ластар плетевидна змия, да не говорим за огромните колкото юмруци паяци с техните подобни на стъклени лиани паяжини, за гигантските многоножки, за оприличилите се на листа и клонки богомолки и увесените навред гнезда на оси: жълто-черни, синьо-черни, съвсем дребнички или заплашително големи.

Пангу беше даяк. Джунглата си оставаше негов роден дом. Въпреки това едва се увардваше от хилядите опасности, що дебнеха отвред. Да не говорим за сипещите се отгоре му кърлежи, за разбудените комари, които не пропускаха случая да се насмучат с кръвта на натикалата се в техните владения плячка.

Отгоре, откъм върховете на зеления свод, кънтяха утринните псалми на слънцепоклонниците гибони; прелитаха в тромав и шумен като моторна лодка полет птици носорози; надпреварваха се в гукането гълъби: зелени, пурпурни, сини, бели, оранжеви.

На места, където зеленината бе поразкъсана, се пръсваха дошлите на утринен водопой уплашени елени и диви свине, мечки и бантенги; разхвърчаваха се почти над повърхността патици, чапли, фламинги и всякакви други водни птици, бягаха да се скрият из тръстиките корморани.

Водата се оттичаше толкова бързо, че някъде прауто засядаше в дъното и лодкарят се принуждаваше да скача в тинята, та да го избутва на ръце към по-дълбокото. А в това време го облепваха водните пиявици, тъй че се налагаше дълго да ги изстъргва с мандоуто.

Преумори се. Пък и слънцето напече жестоко. Над реката затрептя мътна мараня — ама не от мъглата на сутрешната хладина, а от издигащите се влажни изпарения, и то не толкова от реката, колкото от засъхващите пясъчни и кални утайки на брега.

Избутваше лодката си за кой ли път, когато през плетеницата на панданусите, омотани с цели наръчи довлечена трева, зърна в отвъдната лагуна човек.

Спря. Заслони очи с ръка.

Задъхан, забил пети в тинята до колене във водата, тоя човек изтегляше рибарска мрежа — от тия, дето трябва поне пет-шест души да я влачат. А вътре се виждаше омотан, закачил се със зъби, с нокти, с гребена на гърба си едър крокодил. Ловецът се спъваше, падаше, ругаеше, пак се изправяше и пак се напъваше да я издърпа. Окървавен я от лианите, я от борбата с мрежата, окалян като бивол, дори повече — биволът и под калта се познава, а това — орангутан ли беше, гибон ли беше или дългоноса маймуна, що ли?