Петър Бобев - Фаетон

После заговори:

— Трудно е, болно е да се отречеш наведнъж от мечтата, с която си живял години наред, мечта, която е станала твоя същност. Страшно боли. Но нали това е почтеността — да признаеш поражението си? Боли. Но и детето се ражда в болки. Убедих се, химера е била идеята ми да променям физиологичната основа на живота. Друг е пътят за борбата със злото. Това е пътят, сочен от мъдреците на всички времена. Пък аз се бях помислил за по-мъдър от тях. Нужно е само да променим нравствеността му. Злото може да се поправи, ако не и да се изкорени само с помощта на човешкото съзнание. С усъвършенствуване на обществото. Ако не с един замах, то поне в хода на една еволюираща етика. Ведно с техническия прогрес — и етически прогрес.

Чувствуваше се като Блудния син:

— Когато всички, а не само единици, ще станат като Пангу, потомъкът на главорезите даяки, който не се поколеба да скочи срещу крокодила само с нож в ръката, за да спасява един чужд човек. Но човек. Да даваш повече, отколкото искаш. Тогава и всички ще получават повече, отколкото ако всички само вземаха.

И пак замлъкна.

Доктор Ситуморанг запита:

— Нима ще преустановите изследванията си?

— Съвсем не. Нито аз ще ги спра, нито другите. Ще продължим. Само че под контрола на човешкото съзнание, съставка на което е и човешката нравственост. Възможно е да получим зелени фотосинтезиращи животни, възможно е и обратното — да присадим у растения ген за производство на животински белтък. И да заобиколим зловещата необходимост от кланици. Растенията да ни дават направо най-ценните аминокиселини.

И другият беше биолог, и другият беше учен. Нямаше нужда от дълги и подробни обяснения.

— А тези? — Ситуморанг промени темата. — Какво ще правите с тях?

Пеев се изправи:

— Виж, това няма да решавам аз. Въпросът е толкова сложен, толкова важен, че следва да бъде обсъждан от Организацията на обединените нации, от цялото човечество. Та представете си! От хилядолетия човек мечтае да се срещне с други разумни същества, да обмени опит, да се убеди, че не е сам във Вселената. И ето, те са пред нас! Ами сега? Никаква обмяна на знания, напротив дойдоха да ни погубят. Какво да сторим ние, след като ги обезвредихме? Да ги унищожим ли по същата машинна логика, която ги доведе тук? И имахме ли това право? Живот, създаван, еволюирал милиони години. Накрая останали само няколко десетки негови представители…

— Да ги изселим на друга планета?

— Защо не? На планета без магнитно поле, за да възстановят размножителната си способност. Но защо да не останат и тук, след като им създадем противомагнитен екран?

Доктор Ситуморанг подметна предпазливо:

— След като го няма тираничният Свръхразум, който е сковал способността им да мислят, който ги е превърнал в роботи, те може отново да развият атрофираните си умствени способности. И тогава да пристъпим към осъществяване на сътрудничеството ни.

— Но може и никога да не се развият. Ние сме биолози. И знаем — веднъж закърнял орган в хода на еволюцията никога не се възстановява. Произлезли от рибите, след като пак са се върнали във водата, нито ихтиозаврите, нито китообразните са си възвърнали изгубените хриле.

Той се замисли:

— И все пак. Така е при стихийната естествена еволюция. Не е изключено при направляваната от човешкото съзнание еволюция този закон да изгуби силата си. Има и такива експерименти. Чрез присаждане на нов ген е получена мушичка дрозофила с четири крилца вместо обичайните две.

Катерите пухтяха, повлекли кристалната постройка, а вътре лилавите стояха безучастно всеки на своята полица, безизразни и неподвижни и се припичаха на залязващото слънце.

Досущ като кактуси в саксиите си, подредени на цветарска изложба!

Развълнувани или доволни?

Най-вероятно — доволни, че и сега се бе намерил друг, който да мисли вместо тях.

И тая нощ Пангу преспа в прауто. Но сега вече не в страх от злите духове, не толкова и от леопарди, носорози, слонове и глигани, не и от змии, ами от най-страшните — сухоземните пиявици. Сякаш бяха побеснели след наводнението, настръхнали от жизненост и кръвожадност.

Нямаше защо да се бои от духовете. Нали с очите си видя как белият дукун туан Пеев ги натика в прозрачната им пещера? Нали и той самият му помагаше? И успя да ги разгледа добре, да ги опипа. Навярно беше първият даяк, който е пипал зъл дух. И да си признае, никога не би допуснал, че са тъй уродливи. Още по-малко, че са тъй послушни. В племето се говори само за тях, на кого какво зло за причинили: на кого дивеча прогонили, на кого жената уморили, кого с язви посипали, кого в гората заблудили. Само дето никой, дори дукуните, не могат ги описа като как изглеждат. Все разправят за нещо невидимо, неосезаемо като дим. Мерне се, направи поразията и изчезне. Всичкото зло, както говорят, идва от тях: и ловна несполука, и болест, и смърт.