Петър Бобев - Фаетон

В носа го лъхна и миризмата й — тъй характерна, както я помнеше още от зоопарка.

Ловецът, а дали тоя път беше ловец, или плячка, се взираше в гъстия листак.

И видя.

На три метра над земята, от зашумения клон потрепваше нервно краят на увисналата й опашка. Много често тя забравя да си я прибере. И така се издава.

Човекът опита да различи очертанията й сред листата. С много усилия и взиране накрая това му се удаде.

Черна пантера! От тия, дето обитават най-непроходимите гори. И най-опасна, най-дръзка до безразсъдство.

Приклекнала върху клона, готова за скок, а свирепата й глава свита между плешките.

Той натисна спусъка, прицелил се набързо между святкащите от ярост очи.

Не чу гърмежа. Видя само как хищницата, все едно неулучена, се метна към него.

В същия миг някой го блъсна настрана и зае мястото му.

Туземецът!

Той се сгърчи, изправил нагоре острието на копието си от желязно дърво, подпряно с обратната страна в земята.

И връхлетелият звяр се наниза на него.

Но и така, набучен на копието, което се подаде от гърба му, не се предаде. Опита да се метне повторно, и то върху Пангу, който мигновено отскочи назад.

Най-сетне замря. Потръпна няколко пъти с ноктести лапи и се отпусна безжизнен.

Вдигнал отново оръжието си, доктор Пеев приближи до трупа, готов при най-слабия признак на живот да стреля.

Нямаше нужда. Пантерата беше мъртва.

Беше слушал за това, сега се увери с очите си. Представителите на котешкото семейство трябва да бъдат стреляни в сърцето, не в главата.

Той беше отличен стрелец, дори с национални постижения, бе улучил жертвата си точно там, където се бе мерил, куршумът бе раздробил черепа й. Въпреки това тялото й, вече получилите от мозъка заповед за нападение нерви, мускулите й — всички бяха изпълнили тая заповед. Метнали се бяха върху врага, и то не един път. И кой знае каква щеше да се окаже участта му, ако не се бе явил местният човек със своето първобитно оръжие.

Задъхан от вълнение, той прегърна спасителя си:

— Ех, благодаря ти!

Извади една цигара от табакерата си и му я предложи. Обикновено не пушеше, запалваше само напоследък, за да се сближава по-лесно с тукашните хора, които обожават тютюна.

И така, както пушеха мълчаливо, все още развълнувани от станалото, го разгледа.

Даяк, от вътрешността на острова, от „маслинените хора“, както ги наричаха. Нисък, но мускулест, типичен монголоид със светла кожа и дълги черни коси, подрязани над челото, а отзад вързани на опашка. И съвсем голо лице, с изцяло оскубани косми, дори на веждите и клепките, което му придаваше вид на каменна статуя. Това впечатление се потвърждаваше и от напълно безучастния му израз. Ще речеш, същество от друга планета без чувства, без страсти. Но Пеев бе поопознал някои от тия хора, докато работеше с тях. Изживяваха и те мъки и радости по същия начин, както всички други, само дето мимиката им беше различна, неуловима за чужденеца. Както българското кимане за „да“ и „не“ обърква другите европейци. Ушите му, срязани и разтеглени, висяха почти до раменете. Наистина напоследък вече не ги обременяваха с многобройните бронзови пръстени, но все не се отказваха от обичая да ги пробиват и удължават, все още се смяташе, че колкото са по-дълги, толкова е по-шик. Вратът и плещите му бяха татуирани с най-сложни орнаменти — хем за красота, хем за племенно отличие — всяко племе със своя татуировка.

Пеев неволно погледна и палеца му. И той — татуиран. Някога, когато съществувал обичаят за обезглавяване на враговете, тая украса означавала броя на убитите.

Пангу, изглежда, се досети:

— Сега — рече той — младият воин трябва да донесе в селото не череп на човек, а на орангутан.

Биологът още не владееше добре индонезийски език. Въпреки че имаше дарба на полиглот, само за три месеца не би могъл да научи много. Половината от думите знаеше, за останалите само се досещаше. Още по-трудно му беше да говори. Но се стараеше.

— Нали е забранено? — съчини той бавно въпроса си.

— Вярно, забранено е. Но обичаят…

Ех, тези обичаи! Та нали от суеверия и в България все по-рядко се срещат прилепи и змии, и пеперуди мъртвешка глава, и кукумявки.

Не стигат бракониерите, от които индонезийските власти едва опазват обречените на изчезване орангутани, ами и туземните обреди…

Пеев махна с ръка. Нищо не може да спре тоя гибелен процес. Отиват си ту един, ту друг животински или растителен вид. А ние си пишем статиите за екологичното равновесие, присвояваме си звания и хонорари, ходим по симпозиуми — днес на един континент, утре на друг — както го наричат някои „симпозиумен туризъм“, за разлика от другите видове на държавни разноски.