Петър Бобев - Фаетон

Открил удобно заливче, Пеев насочи нататък лодката си. Върза я за един нависнал клон, после скочи на брега и навлезе в мрачния тунел от омотани храсти и увивни растения.

Ясно — пътека, по която едрите животни идват на водопой. Опасна пътека, която изискваше да бъде постоянно нащрек. Но само тя можеше да му позволи проникването във вътрешността на гората.

Още щом пристъпи, и трепна. С глухо пърхане прелитна някаква птица с дълги бели пера на опашката като развяващи се подир кораба вимпели.

Райска мухоловка!

Той метна пушката през рамо и навлезе в окрайнината — мрачен гъсталак, който за негово облекчение скоро свърши и пред него се издигна истинската джунгла. Всъщност тя висеше на двадесет-тридесет метра над главата му, а край него се извисяваха великанските дървесни стволове: едни, като подали се направо от пръстта антични колони, други, надебелени в основите подобно на нашенските дъбове, трети, с дълбоки бразди от сливането на множеството въздушни корени, четвърти, с изпъкнали над земята дъсковидни корени, наподобили оперението на балистични ракети. Почвата въобще не се виждаше от опадалите сухи вейки и листа, сред които можеха да виреят само плауни и селагинели. И мъхове, и лишеи, и гъби — навред, сред окапалата шума и по стъблата. И мирис на гнило, на парник.

И влага — досущ като в парник! Тая влага, с която се бореше безуспешно, откак бе дошъл, от която плесенясваха и дрехите, и книгите, и припасите му.

Доктор Пеев нямаше право да се застоява на едно място, нито да съзерцава, нито да се мръщи. Отвред по тая настилка бързаха към него гладните сухоземни пиявици.

И той тръгна напред.

Скоро листният покрив отново се спусна, сля се с втория етаж на джунглата — сянкоустойчивите дървета, после, още по-ниско — третият етаж: дървовидните папрати и палмите джуджета, всички омотани в плетеницата на лазещата ротангова палма, чиито врежове достигат стотици метра дължина, и безбройните лиани — все едно корабни въжета.

Ето и едно от чудесата на Калимантан — дръвчето Полвалтеа, чието стъбло беше обсипано с едри оранжеви цветове! Ето и гигантската тигрова орхидея, ето и други замайващо красиви цветове, толкова много и тъй разнообразни, че той, биологът, вече се обърка.

А ето и това, което диреше!

Над бълбукащия поток висяха като окачени шарени делвички капаните на непентеса. Приличат на цветове, тъй ярко изпъстрени са те, за да примамват насекомите, а всъщност са видоизменени листа.

Пеев надникна в най-голямата, цял метър дълга. Дъното й запълваше някаква течност, в която плаваха хитинените щитчета на десетина бръмбари. И още нещо — един полуразложен охлюв. Такова е предназначението на тая течност — със сладкия си мирис да примамва жертвите, а след като те се подхлъзнат по гладкото устие на делвичката, да ги смели досущ както стомашните сокове на животните.

Тъкмо това му трябваше!

Биологът се дръпна рязко, за да се върне при лодката си.

И дали от неговото движение, или подплашени от нещо друго, над главата му се стрелнаха няколко странни същества. Странни биха изглеждали на непосветения, не и на него.

Ненапразно наричат Калимантан „родина на хвъркатите чудеса“.

Това се оказа летящ гущер — драконче, което се хлъзна по въздуха двадесетина метра върху разперените отстрани на тялото му ветрилца и се вкопчи в съседната палма. Насреща му, разперила четирите си лапички, между чиито пръсти бяха опънати тънки ципи сякаш върху четири парашутчета, премина летяща жаба.

В тая страна има и летящи змии, летящи катерички, летящи лисици, по-право огромни растителноядни прилепи.

Докторът почти тичешком достигна лодката и награби портативния осцилограф. С него смяташе да запише биотоковете на непентеса при различни дразнители.

Почти се спъна в някаква сива топка, която се търколи в краката му.

Какво ли беше? Такова твърдо, люспесто…

Но да, какво друго — панголин, покритият с люспи мравояд! Някога хората използували люспестата му кожа като броня, да не ги лови стрела. Чудна броня, от рогово вещество, все едно нокти. Още едно чудо в тоя чуден остров: нокти по кожата, зъби в стомаха, а устата беззъба.

В тоя миг чу вика:

— Пази се!

Той се обърна. По реката плаваше прау с един гребец в нея — Пангу, който бързаше да стигне навреме в града.

— Пази се! — повтори даякът. — Пантера! Вляво, вляво!

Пеев вдигна пушката, готов за стрелба.

Но къде се бе свряла тая хищница? Откъде го дебнеше?