Петър Бобев - Фаетон

Не само му тровеха живота — сега вече видя полза и от тях.

Преди години го склониха да се прегледа при психиатър. И оня му рече:

— Вашата болест е полезна само за тираните. Никому да не се доверяват, от всекиго да се пазят. За обикновените хора е мъка.

Че беше мъка — беше. Нали затова скиташе като слон единак, нали затова си нямаше ни приятел, ни приятелка, ни жена, ни деца.

Най-сетне бе видял полза и от тая мъка.

Доволен, той загреба обратно срещу течението.

Обратно, към своето съкровище!

Щеше да копае, да рови, дори да дращи с нокти, но щеше да изрови всички тия проклети кристалчета, които реката от векове бе наслагвала там.

Христо Пеев, доктор на биологическите науки, дойде на остров Калимантан да подбере за института си някои типични представители на местната фауна.

Тази беше служебната му задача. Но покрай нея си бе поставил за цел да проведе на място няколко по-особени експеримента, за които в България не съществуваха нужните климатични условия. А и надали директорът му би ги разрешил. Защото не само той, ами всеки, с когото споделеше идеите си, направо ги окачествяваше като налудничави.

Вероятно бяха такива. Но не беше в състояние да ги изличи от съзнанието си. За тях бе замечтал още от първия семестър в университета. Дето се казва, оттогава с тях лягаше, с тях ставаше. Вършеше си добросъвестно пряката работа, по-добросъвестно от другите, и тя му спореше. Пък и я обичаше, убеден, че е науката на бъдещето. Постигнал бе доста добри резултати в многобройни опити с трансплантация на гени. Засега, то се знае, все още между микроорганизми. Но то съвсем не означаваше, че няма да постигне и другото — да речем, пренасяне на ген от азотосвързваща бактерия в наследствения апарат на пшеница или царевица.

Не съществуват никакви теоретични ограничения за постигане на тая цел. Както и за още по-значителни постижения все по тоя път — чрез присаждане на отрязъци от дезоксирибонуклеинови киселини от едни организми на други.

И дори…

Тъкмо това беше неговата мечта, неговата идея фикс както я наричаше Мария, жена му, и тя като него биоложка. Намираше я поначало неосъществима. Да прехвърли гена, отговорен за производството на хлорофила в растенията, в генома на някой животински вид, за да получи същество, което ще притежава едновременно качества както на животно, така и на растение. Дръзко наистина, прекалено дръзко!

Животно, способно да фотосинтезира!

А защо му бе нужно това?

Защото беше убеден — разумът, нравствеността, сърцето му го напомняха всеки час, всеки миг, — че животът на нашата планета е съвсем неудачно устроен. Поначало погрешно, тръгнал по възможно най-противонравствения път. Първите си стъпки еволюцията като че ли е извървяла в правилния път. Не е толкова важно къде се е зародила първата жива материя — дали не още в Космоса, както твърдят някои, нещо като „предживот“, подготвен в полуфабрикати. В междузвездното пространство астрономите откриват гигантски облаци от вода, амоняк, метан, ацетилен, сероводород. Били уловени радиосигнали и от аминокиселини. Наистина в някои метеорити редом с други сложни вещества са установени захари, мастни киселини, порфирини. В Мърчисоновия метеорит в Австралия са намерени още аденин, гуанин, цитозин, тимин и урацил, които всъщност са градивните тухлички в генетичния код на всяко живо същество.

Всъщност за нашия учен не изглеждаше толкова важно къде е възникнал животът: в Космоса, в океана или в плитките блата. Където и да е станало това, отначало в прастарите водни басейни е съществувал истински бульон от полипептиди. И от всеки полипептид е тръгвала някаква нишка към истинския живот. Но от всички е оцеляла единствено днешната.

Как ли би изглеждала биосферата на Земята, ако бе взела надмощие друга полипептидна система?

Първите живи същества безсъмнено са били хетеротрофи, ползващи наготово „хранителния бульон“. Впоследствие някои от тях се отклонили от тоя път и преминали към автотрофен начин на живот — чрез самоизхранване, което значи, започнали сами да си произвеждат хранителните вещества посредством фотосинтезата. Навярно първите от тях са приличали на далечните си потомки — днешните еуглени, които са способни да се движат и да се хранят с готови органични вещества като животните, но едновременно с това притежават и хлорофил като растенията.

Проучванията сочат, че хищничеството — изяждането на други живи същества — се е появило преди около шестстотин милиона години. Дотогава земното население се е състояло от тинояди и филтратори. И както изглежда, първите хищници са наподобявали днешните амеби.