Петър Бобев - Фаетон

Живот без проливане на кръв, без насилие, без жестокост!

Хранителната верига в природата е построена върху тъй безжалостна и тъй разсипническа основа, че за всяка единица тегло на индивида от по-горното звено са нужни десет единици от по-долното.

Защо да не се избегне това разточителство — което означава избиване на десетократно повече същества? Което означава непрекъсната кървава вакханалия, продължила повече от шестстотин милиона години?

Тогава, отхвърлил грижата за стомаха си, човекът щеше да се отдаде изцяло на духовните си потребности: наука, изкуство, спорт, удоволствие.

Щеше… Трябваше…

За жалост дотогава предстоеше много работа, огромна работа. А Христо Пеев едва бе понечил да направи прощъпалника си. Цяла седмица бе експериментирал с една малка тридакна, тридесетина сантиметра дълга, извлечена от рифа с помощта на местни рибари и поставена в аквариум с непрекъснато протичаща океанска вода. Бе проучил взаимодействията между нейния организъм и живеещите в тъканите й водорасли зооксантели. В природата се срещат и други подобни съжителства: при лишеите, където се наблюдава истинската симбиоза между плесен и водорасло. Тук обаче не става дума за симбиоза, тук гостоприемникът — мидата е всъщност паразит, по-право благоразумен хищник. Както човекът отглежда домашни животни, за да ги яде, така и тя развъжда в тъканите си зооксантели, за да усвоява произвежданите от тях органични вещества, а накрая също така да си ги смели целите.

Всъщност не такава форма на живот си представяше ученият, а пълно сливане. Интересуваше го главно как реагират животинските тъкани на съжителството с фотосинтезиращи клетки, които отделят атомния си кислород направо в тях.

Не е изключено така да са се появили и по-висшите растения от подобен паразитизъм към пълна симбиоза. Амебовидна клетка е приспособила в свои работни органи погълнати други микроорганизми: от синьо-зелени водорасли са произлезли хлоропластите, които и досега са запазили ядрата си; от аеробни бактерии — митохондриите; ядрото пък може да се окаже паразитираща бактерия, която е намерила най-подходящия начин така да възпроизвежда своя генетичен код, но за разлика от вирусите, без да унищожава гостоприемника си.

Пеев бе събрал доста данни, които предстоеше да преработи с компютъра, когато се завърнеше в България.

Сега щеше да пристъпи към втория си експеримент — не по-малко значителен от първия.

С едноместна лодка, задвижвана от прикачван мотор и натоварена с нужните инструменти и записващи устройства, се бе насочил към вътрешността на острова. Сам. Не възнамеряваше да се отдалечава много — само толкова, че след като си свърши работата, да се върне още същия ден преди мръкване.

Тоя път си бе поставил задачата да изследва някои физиологични процеси в непентеса — това чудновато индонезийско хищно растение, което в допълнение на автотрофното си хранене прибавя и веществата, получени от смилане на уловените в приспособените за целта листа-капани насекоми и други дребни животинки.

Не, няма спор! Границата между растенията и животните не е тъй непреодолима.

Теоретично поне, доказвано и от плахите опити на еволюцията, не е неосъществимо създаването на същества полуживотни-полурастения.

И… В крайна сметка — кротки, неагресивни, добродушни хлорофилни хора!

Хората на бъдещето — „Хомо футурус“… И Раят на Земята…

В действителност това не улесняваше особено задачата. Растенията са сложен продукт на природата, тяхната генетика е по-непроницаема дори от тая на човека.

От дете бе мечтал да пътешествува, да броди из неизследвани джунгли, да се преборва с опасности, да среща невиждани животни и растения. Та кое ли момче не е мечтало за това? И ето я, най-сетне мечтата се бе сбъднала.

Той плаваше по една река, която прорязваше екваториалния лес, река в едно от най-интересните кътчета на Земята — Индонезия. Мечтаната страна на хилядите острови, Смарагденият пояс, Градината на изтока, Островите на блажените — все наименования в превъзходна степен на тоя вулканичен архипелаг сред океана.

От двете му страни се издигаха като ослепително зелено ждрело горските великани, сякаш нямаше две еднакви дървета, омотани с оплетената мрежа на лианите. А под тях, досами брега, поклащаха кичести корони кокосовите палми, чиито стволове изглеждаха къдрави от облепилите ги лишеи, кипреха се стройни пинангови палми и навяващи тъга аренгови палми. В ослепителни отблясъци отразяваха слънчевите лъчи широките листа на дивите банани, над които се привеждаха дървовидните папрати. А в самата вода, сякаш да заличат всяка граница между нея и сушата, се поклащаха тръстиките, сред които всяка педя празнина беше заета от легналите върху водната повърхност листа на водните лилии. Сред тях се провираха чапли и безброй други птици, които отлитаха разтревожени, щом чуеха пухтенето на мотора му. А нейде от високото, откъм върхарите на гигантските дървета, ехтеше утринният хор на гласовитите гибони.