Петър Бобев - Фаетон

А това беше фазанът аргус, който прилича на паун, но е толкова предпазлив, че пътешествениците рядко са го виждали, макар често да са слушали особения му призив.

Доскоро безмълвна, гората заехтяваше от безброй звуци. Кряскаха водни птици, чирикаха нектарници, звънтяха подобно на чинели брадати кълвачи, бръмчаха пчели и бръмбари, някъде под водата ревеше глухо крокодил, караха се за нещо маймуни макаки.

Навярно вече можеше…

Той свърна към познатото му заливче, където върху сухото възвишение би могъл да се наспи през деня, а вечерта отново да поеме нагоре.

Така трябваше да постъпва — денем в сън, нощем на път!

Пристана до един повален дънер, извлече лодката си, та я потули в шумата му, после потърси място за почивка.

Най-често използуваше празнините между въздушните корени на филодендроните, а то не и корени, ами стъбла, стъбло до стъбло, същинска гора с една-единствена корона отгоре. Като ограда го защитаваха поне от едрите животни: слонове, носорози, диви свине, биволи. Все едно противотанкови препятствия.

Мушна кърпата с диаманта в една плитка хралупа, след като разгони цяла дузина гигантски стоножки, по-дълги от педята му. Ако някой успееше да го издебне, поне да не намереше нищо в него. Дори ако го убиеше — това щеше да бъде следсмъртната му гавра с убиеца.

По ствола лазеха два изящно нашарени гущера, които бързаха да се скрият на обратната му страна, откъдето надзъртаха страхливо, както правят катериците.

Садикин се намъкна в спалния чувал, не толкова за топлина, колкото да се предпази донейде от дребните горски гадини. И тутакси заспа.

Непробудно, без никакви сънища…

Стресна го някаква глъчка. Наоколо сновяха хора.

Той посегна към опряната до него в чувала пушка.

Нямаше смисъл — премного бяха. Не би се справил. А и те, изглежда, не му обръщаха особено внимание. Едни опъваха палатка, други кладяха огън.

Даяки, от преселените към крайбрежието, прогонени от нищетата да дирят другаде препитание.

Даяките са честни хора — не лъжат, не крадат. Но дали цивилизацията вече не е покварила и тия?

Един го видя и се приближи:

— О, туан Садикин! Каква среща!

За туземците и пришълците от Ява бяха също „туан“ — господа.

Садикин го позна — Джалонг, от тия, които развеждат туристи из вътрешността на острова. И се поуспокои.

— Кого разхождаш сега? — запита го той.

Оня посочи с глава.

И Садикин видя доктор Христо Пеев, който изнасяше апаратурата си от лодката, за да бъде на малко по-сухо място.

Разбрал, че спящият, когото бяха намерили на брега, където и те бяха отседнали за нощувка, се е събудил, докторът приближи до него и подаде ръка за запознанство.

— Христо Пеев, биолог. Правя проучвания върху непентеса.

И стискайки ръката му, добави:

Няма нужда вие да ми се представяте. Моите хора ми обясниха кой сте — човекът, който по-добре от тях, родени и израсли тук, познава цялата околност. Нали?

Такъв ми е занаятът — отвърна стеснително бракониерът, като през цялото време попоглеждаше крадешком към хралупката, където бе натикал диаманта си. Искаше му се да провери дали е още там, ала не се осмеляваше — толкова много очи, все някое щеше да го мерне.

Успокояваше го само това — тъкмо на отвора се бе разположил сякаш нарочно поставен за пазач, огромен чер скорпион на големина колкото рак, който поклащаше заплашително вирнатото си коремче с отровната кука накрая.

Вече се свечеряваше. Мракът се спускаше бързо. Гората потъваше в черна въздушна смола, която разтваряше всичко: и стволове, и лиани, и храсти. Единствена реката все още просветваше, хвърляйки безброй метални отблясъци.

Нейде изрева волска жаба, заквакаха, ще речеш — чуруликаха — дървесните жаби, запрелитаха с глухо бръмчене бръмбари и безшумни нощни пеперуди. Като сребристо облаче ниско над водата премина рояк крилати термити, поели сватбеното си пътешествие. Навред по земята, по постелките, по припасите, по хората се разпълзяха огромни хлебарки. Записукаха хиляди, милиони комари, толкова много, че замрежваха и без това още непривикналите към здрача очи.

— Аз не се плаша от тях — сподели Садикин Суминтавикарта. — Гълтам витамин „В“.

Христо Пеев се поусмихна:

— Аз също. Но за жалост без особена полза. Вместо хиляда комара, ме нападат само сто, а по кожата ми няма място за повече. Опитвам и разните мазила, но тях пък не мога да търпя. И съчувствувам на кокетките, които не само вечер, ами денонощно трябва да се мацат с всякакви помади, маски, ружове, пудри.