Джесика Кори - Произход

Но после истината се спуска като нож и прерязва тънката връзка. Аз съм безсмъртна сред смъртни и никога няма да бъда част от тях. Нито тук, нито в Литъл Кейм. От никой вид, освен от моя собствен.

Внезапно Ейо решава, че иска пак да танцува и се каня да откажа, но той ме изправя на крака. Опитвам се да се потопя в танца на Ай’оа. Въртим се и бием барабаните, а нечия маймунка подскача от рамо на рамо, кряска и замеря Алай с горски плодове.

Но колкото и бързо и яростно танцувам, не мога да излича думата от ума си.

След още няколко завъртания Ейо ме извежда от кръга и от селото. Алай ни следва, спасявайки се от маймунския си мъчител. В полезрението на танцьорите сме, но тук преобладават звуците на джунглата и Ай’оа се превръщат в частица от нея. От огньовете идва светлина, достатъчна само колкото да освети носа, челото и бузите на Ейо. Очите му улавят късчета от нея — като светулки, попаднали в стъклен буркан.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Само тихо! Ако чуят, ще тръгнат след нас. — Хваща ме за ръка и се насочва към джунглата.

— Но къде…

Внезапно той спира, извръща се към мен и нежно поставя пръст на устните ми.

— Шшшт! — прошепва. — Говориш прекалено много, Пиа.

Лицето му е на сантиметри от моето и по него играе лека, дяволита усмивка. Объркана от близостта му, почти забравям да дишам.

Кимам и той маха пръста си, пак ме хваща за ръка и ме повежда.

Въпросите се стрелкат като искри в главата ми Далече ли е? Какво ли е? Защо продължава да държи ръката ми? — но не ги задавам. Вместо това му позволявам да ме преведе бързо през дъждовната гора, а сърцето ми бие.

Земята се спуска надолу и се отдалечаваме от Ай’оа в противоположната на Литъл Кейм посока. Полу вървим, полу се пързаляме през гъстата папрат, стигаща до кръста ми. Високо над нас зловещо подобният на човешко подсвиркване зов на козодоя като че ли ни следва. Започва високо и спокойно и продължава надолу в гама от осем тона. Ушите ми налучкват всеки от тях. От всички нощни птици само козодоите пеят тази вечер. Дърветата сякаш вибрират от песента им.

Ейо забавя ход след по-малко от пет минути, откакто напуснахме Ай’оа. Все още ме държи за ръка и дланите ни са хлъзгави от влагата. Но никой от нас не пуска другия.

Когато излизаме от гъстите палми и спираме, ахвам удивена. Ейо ме е довел до река. Реката. Това трябва да е Литъл Мисисипи.

Никога преди не съм виждала река. Тиха и спокойна е и ако не са леките вълни, нежно докосващи брега, никога нямаше да разбера, че тече. Когато поглеждам нагоре, виждам повече небе, отколкото през целия си живот — реката е толкова широка, че балдахинът не може да се простре над нея. Откритата част от нощното небе е изпъстрена със звезди. Реката също е пълна с тях, десет хиляди отражения искрят по тъмното й синьо-сиво протежение.

Няма друг, освен нас. Ние, звездите и реката. Вървим по брега, докато водата почти не докосва краката ни. Алай се навежда и пие.

— Никога не съм… — Спирам, думите се превръщат в памук и засядат в гърлото ми, разтърсват ме. Това е твърде много. Не мога да опиша с думи видяното. Не смея и да пробвам, за да не разваля магията.

Ейо ме наблюдава любопитно и разбирам, че е изненадан от реакцията ми.

— Ти наистина никога не си била отвъд оградата, нали?

Поклащам глава. Пръстите му докосват лицето ми — бърше сълзите. Не съм усетила, че плача.

— Красиво е — прошепвам. — Прекалено красиво. Чудя се какво има там надолу?

— Морето — отговаря той. — И градът. Аз съм бил в града.

— Бил си? — Очите ми се разширяват. — И какво има там?

Той вдига рамене.

— Стигнах до него, но не влязох вътре. Папи ми каза да намеря града, аз отидох, видях го и се върнах.

— Защо е искал от теб това?

— Каза, че е част от някакъв план, но не каза какъв. Направих го с удоволствие. Никой Ай’оа не е стигал толкова далеч, затова след моето пътешествие ме нарекоха Ейо Далекоходеца.

— Това е… хубаво име — казвам, тъй като изглежда много се гордее с него.

— Тримата не искаха да отида, но когато се наложи да избираш, бащата е този, на когото първо трябва да се подчиниш. Вождът Бурако се страхуваше, че това е хитрост, с която да бъда превърнат в чужденец като моя Папи. През целия ми живот Тримата се страхуват от това, понеже приличам повече на чужденец, отколкото на Ай’оа, а в миналото е имало Ай’оа, които са напускали селото в търсене на външния свят и никога не са се връщали. Учените им обещали да ги заведат до градовете, да се возят в самолети и влакове и те ги послушали, обърнали гръб на Ай’оа и изчезнали във външния свят. Не познавам никой Ай’оа, който го е направил — това се е случило много отдавна, преди да се родя. Но Бурако се страхуваше, че ако тръгна, други ще ме последват и селото ще загуби още много хора. Не ми е разрешено да говоря пред Ай’оа за пътуването или за града. Бурако иска от мен да бъда изцяло Ай’оа. — Ейо мята камъче в реката. То се плъзга по повърхността и стига почти до другия бряг. — Но каквито и правила да налага, аз си оставам наполовина караиба .