Джесика Кори - Произход

— Какво му става? — питам. — Има ли нужда от помощ?

Лури поклаща глава и слага ръка на рамото ми, давайки ми знак да запазя тишина. Другите Ай’оа наблюдават захласнато шамана си. Когато най-после спира да се тресе и да стене, той вдига ръце и ги поставя върху лицето ми. Не правя опит да се отдръпна, но нервно чакам да видя какво ще се случи.

— Далекоходеца е чул зова — обявява той и Лури бързо ми превежда, — и аз, Капукири, видях знака в очите на чуждото момиче.

— Знак? — питам и Лури ми шътка.

Капукири продължава:

— Видях знак на ягуара, богомолката и луната. Това чуждо момиче е… — Лури се запъва в превода си, очите й се разширяват и се приковават в моите. — Тапумири.

През тълпата преминава шепот.

— Ягуар, богомолка, луна — прошепва Ейо. — Онези, които са били, но вече ги няма. Тапумири.

Капукири пуска лицето ми и поема ръцете ми, като ги обръща така, че да разкрие бледосините вени по кожата ми. Той ги проследява с разкривените си пръсти нежно като допир на пеперуда.

— В тези вени текат сълзите на Миуа — прошепва.

Ай’оа притихват. Усещам хлад и го отдавам на студения нощен въздух. Думите на Капукири означават нещо за тези хора, нещо, което ги поразява и те онемяват от благоговение или страх, не мога да определя кое от двете. Те се втренчват в мен с широко отворени очи и не знам дали това в погледите им е отвращение или преклонение. Неудобно ми е и се опитвам да ги избегна. Дори Лури е отстъпила и се е стопила в тълпата от лица.

— Ягуар, богомолка, луна — шепнат на езика си, думи, които вече са запечатани в паметта ми, благодарение на превода на Лури. Тапумири, които вече ги няма. Сълзите на Миуа отново текат. Ягуар, богомолка, луна.

Отначало шепотът е нестроен и разпокъсан, но постепенно се слива в един глас, общ напев, от който ме побиват тръпки. Не знам какво означава или какво общо има с мен, но усещам, че пропускам нещо голямо и важно.

— Ейо — прошепвам, — какво казват?

Само той не припява, но стои до мен със спокоен и изпитателен поглед.

— Че си дошла да ни спасиш.

— Да ви спася? — повтарям. — От какво да ви спася?

Но Ейо не отговаря. Той грабва ръката ми, повежда ме към най-големия от огньовете и ме кара да седна, а Алай се просва в краката ми. Ай’оа започват да носят бананови листа и глинени съдове, пълни с храна. Разпознавам повечето неща, защото Литъл Кейм често търгува с Ай’оа, като разменя за дрехи плодове и месо. Но има и ястия, които са ми непознати и не искам да докосвам.

Всички ме наблюдават с очакване, увещават ме да ям, затова опитвам от всяко ядене, което ми поднасят. Не знам какво друго да направя. Ейо е от дясната ми страна и изглежда глупаво самодоволен по неясни за мен причини, а Лури е отляво. Тримата седят от другата страна на огъня и сякаш са отделно от останалите, въпреки че са обградени от Ай’оа. Наблюдават ме безмълвно и след известно време решавам просто да не им обръщам внимание, доколкото мога. Някои храни са ми вкусни. След като съм пробвала всичко, Ай’оа също започват да ядат, въпреки че трябва да е около полунощ.

Знам, че трябва да се прибирам, но не мога да се откъсна. Това село и хората му са толкова жизнерадостни, странни и различни от всичко, което познавам. Аз съм ужасена, объркана и напълно омагьосана. Чудя се дали това е начинът, по който се чувства баща ми, когато изследва новооткрит бръмбар или пък чичо Паоло, когато направи важно научно откритие при някой от експериментите си.

По някаква причина ме направиха почетен гост. Сигурно има нещо общо със знака на ягуара, богомолката и луната, който Капукири твърди, че е видял в очите ми. Не казват от какво според тях трябва да ги спася. Но е трудно да се съсредоточа върху това за дълго, докато ме обвиват с гирлянди от орхидеи. Децата се бутат да са по-близо до мен, задават ми срамежливо въпроси на смесица от английски и Ай’оа и изглежда не ми се сърдят, когато не мога да отговоря. Опитват се да галят Алай, но той изръмжава предупредително.

Децата ме омайват. Досега не съм виждала никой по-малък от мен. Израснах като единственото дете в Литъл Кейм. Игрите и смехът им, начинът, по който се движат — сякаш са по-леки от понесени от вятъра цветя — ме омагьосват. Те са толкова малки и свободни, че като ги гледам, почти ме боли сърцето.

Един ден, когато безсмъртната раса е завършена, няма да има повече деца. Не може да има, защото ще рискуваме да пренаселим планетата. Колкото и често да си мечтая за създаването на своите безсмъртни, за момент от тази мисъл ме побиват тръпки.