Джесика Кори - Произход

Той се мръщи и гледа във водата.

— Ейо? Какво не е наред?

— Ще създаваш безсмъртни?

— Ами, да. Точно това казах.

— Как?

— Ами… не съм съвсем сигурна. Все още не са ми казали — признавам си аз. — Това е тайна. Не искат някой да открадне изследванията им, затова много грижливо пазят информацията.

Той ме гледа със странно изражение, като че ли се чуди дали говоря истината или не. Накрая стига до някакво заключение, защото лицето му внезапно се прояснява.

— Ти не знаеш, нали? — казва той. — За произхода на иреса .

— Какво? — Иреса. Припомням си думата. Така наричат елизиума. — Какво имаш предвид, Ейо?

Той изглежда потресен, но само ме хваща за ръка и се изправя, като вдига и мен на крака.

— Нищо. Не се тревожи. Слушай. Барабаните все още бият. — Той се усмихва и очите му пак засияват като звезди. — Искаш ли да танцуваш с мен?

Как бих могла да откажа?

Отварям очи на разсъмване.

Замръзнала съм и все още сънена се мъча да възприема гледката. Очаквам да видя балдахина от дървета през стъкления таван на стаята си. Балдахинът е тук, но липсва стъкло. Няколкото петънца небе, които успявам да зърна, са бледосини.

Бавно осъзнавам какво става. Лежа по гръб, обвита от гирлянди цветя. Чувам около себе си тихи стъпки на боси крака по земята и приглушени гласове. Под главата ми има нещо тясно и твърдо.

Сядам и виждам, че съм лежала върху изпънатата ръка на Ейо. Той спи дълбоко, закрил очи с другата си ръка. Лежим край топли останки от огън и около нас има и други хора. Повечето Ай’оа все още спят, изтощени от вчерашната дълга нощ на пир и танци, но няколко жени се движат наоколо. Няма и следа от Алай. Момиченцето, което снощи ми даде банана, седи на няколко метра от мен, вплита палмови листа и ме наблюдава.

О, не, не, не… — изправям се на крака и свалям гирляндите, а ужасът превръща сутрешната ми сънливост в прилив на леден адреналин.

Зазорява се. Не, вече се е зазорило , тъй като гъстата дъждовна гора не пропуска слънчевите лъчи, преди слънцето да се издигне високо в небето. Всички в Литъл Кейм вече са закусили и са забелязали, че някой липсва.

Аз.

Ейо се събужда и шумно се прозява, а после се засмива.

— Птичке Пиа, в косата ти има богомолка.

— Ейо, защо ме остави да заспя? — изкрещявам, докато гневно прокарвам пръсти през косата си. В ръката ми пада богомолка и поклаща възмутено дългите си зелени антени. Не поглеждам Ейо. Треперя от гняв и страх.

Ейо се намръщва.

— Оставил съм те? Попитах те дали наистина искаш да спиш при Ай’оа и ти ми каза да те оставя намира. После пак заспа. Оставил съм те! — Той изглежда не по-малко възмутен от богомолката.

— Трябва да тръгвам. Веднага. — Пускам последната орхидея да падне на земята и се насочвам към края на селото. Няколко Ай’оа ме зяпват, докато минавам покрай тях. — Алай! — викам, но ягуарът не се появява.

Ейо хуква след мен, мята на рамо лъка си и извиква на едно момче да му донесе стрелите.

— Ще дойда с теб.

— Не си ми нужен. — Знам, че вината не е негова, но въпреки това не мога да престана да му се сърдя. В края на краищата, ако не беше той, може би никога нямаше да се измъкна отново навън.

Все едно, той тръгва след мен и когато се озоваваме в джунглата, тича и ме води, въпреки че помня всяка крачка. Не споря с него, но не му обръщам внимание. По този начин профучаваме през дъждовната гора, като вдигаме повече шум от двойка маймуни ревачи. Ейо продължава да е обиден заради обвинението, че ме е оставил да спя, но отказвам да се извиня. Прекалено притеснена съм, за да се тревожа, че съм засегнала самолюбието на някакво туземно момче.

— Алай, ела! — отново изкрещявам панически. — Къде е той? Алай!

Въображението ми рисува картина след картина на случващото се в Литъл Кейм. Претърсват стаята ми. Намират картата. Проследяват я до доктор Непохватка и я арестуват, задават й въпроси…

Учудвам се, че изобщо ми хрумват такива неща. Всъщност никога не съм виждала чичо Паоло да наказва някого с нещо повече от порицание или в краен случай с намаляване на заплатата, ако служителят постоянно нарушава правилата. Орязването на парите много ядосва служителите. Никой не обича да пропуска шанса да си купи бира или нови дрехи, когато отиде заедно с чичо Тимоти за доставки, което всеки прави при удобен случай. Но не е като да имаме затвор, в който да затваряме нарушителите.

Разбира се, никой никога не е извършвал по-лошо престъпление от това, да кажем, да открадне шоколад от склада или да счупи нещо в гимнастическия салон и да не си признае. Освен инцидента, разбира се. Но Алекс и Мариан никога не са били заловени. Ако бяха… Не искам… не мога… да мисля за това. За първи път си мисля, че донякъде разбирам какво са изпитали. Защо са избягали. Все още не мога да го опиша с думи, но усещам дълбоко в себе си съчувствие, докато преди изпитвах само жал, примесена с отвращение.