Джо Холдеман: Камуфлаж

— Никой досега не ме е виждал да го правя. Но защо пък не?

По лицето на Шарън премина тръпка, чу се тих пукот и скулите й бавно изпъкнаха и се приближиха към носа. Брадичката изгуби трапчинките си и се издължи. Появиха се бръчки и линии и кожата под очите й увисна. От бледосини очите станаха кафяви. Косата се спусна до раменете и побеля, след това се омота на плитка.

— Как го правиш с косата? Тя не е жива тъкан.

— Не зная — нямам представа как става всичко това. — Тя се изправи и размърда рамене. Кожата на прекрасното й тяло се сгърчи и повехна, сетне се покри с найлонов комбинезон. По ръцете й се появиха старчески петна.

Той докосна найлона и го разтърка с пръсти.

— Можеш да произвеждаш и синтетични материи!

— Дори метали. Всичко, което ти хрумне. През шейсетте прекарах една седмица като телевизор в хотелска стая. Беше доста поучително.

— Трансмутация на елементите?

Тя се засмя, забелязала озадаченото му изражение.

— Нещо подобно. Сигурно не знаеш, че имам докторат по астрофизика. Но няма такъв клон на научното познание, който да е в състояние да го обясни. Предполагам, че масата е единственото ограничение. Когато се превръщам в по-едро или по-дребно същество, трябва да си набавям или да губя плът. Едва ли ще ти е приятно да ме гледаш как изяждам някой крайник. Или дебел речник.

— Затова значи успя да се измъкнеш дори след като ти откъснаха ръката?

— Да. Болеше, защото го направи друг и беше доста неочаквано. Иначе ми отнема няколко минути и може да изглежда странно, но поне не е мъчително.

Той поклати глава.

— Има ли и други като теб?

— И да има, не успях да ги открия. Аз самата бих могла да се превърна в повече от един индивид, да се разделя например на три малки деца. Но личността, разумът, се разделя и отслабва. Веднъж се превърнах в цял рибен пасаж. Всяка отделна риба бе доста тъпа.

— Значи не се възпроизвеждаш по този начин. Чрез делене, като амеба.

— Истината е, че имам някакъв инстинкт, който ми пречи да се деля. Когато го направя, изпитвам желание час по-скоро да се слея. Понякога се чудя как ли са го правили там, откъдето идвам. Може би въобще не се възпроизвеждат. Какъв смисъл, ако са безсмъртни обаче?

— Няма как да знаеш дали си безсмъртна, нали?

— Не и докато не оцелея след големия взрив на вселената. Но преживях доста премеждия, от които успях да се възстановя. — Тя отнесе свещта при огледалото и провери докъде е стигнала трансформацията. — Ще тръгваме ли? — попита с гласа на Джейн.

— След минутка. Някои от нас все пак трябва да се облекат.

До лабораторията беше само десетина минути.

Пазачът се оказа Тиодор — едър веселяк от смесена китайско-самоанска кръв.

— Притеснени сме за утре, господа професори?

— И ти ли знаеш за утре? — попита Ръс.

— Само, че ще става нещо голямо. Саймън ми каза.

— Сигурно вече знаят и в Паго Паго — въздъхна изменчивият.

— Саймън ме предупреди, че е тайна.

— И аз се надявам, че е тайна, поне засега. — Ръсел посочи с ръка. — Отвори лабораторията.

— Ами добре. — Тиодор натисна едно копче. — Чисто е.

Заобиколиха преградата и продължиха по тих коридор до дебела врата, изписана с предупреждения. Ръс я отключи, като опря длан на лещата, и вратата се отмести с въздишка.

В преддверието имаше два мощни компютъра. Той седна на единия и написа няколко думи.

— Така… изключих камерите вътре. Ще има да давам обяснения…

— Мисля, че мога да се справя с този проблем, когато излизаме.

— И от компютри ли разбираш?

— Известно време учих в Масачузетския технологически. — Изменчивият отвори едно шкафче. — Ще слагаме ли костюми?

— Не е необходимо. В момента вътре атмосферата е нормална. — Той сложи ръка на следващата врата. — Сезам, отвори се — прошепна тихо и вратата бавно се отмести. Оказа се вход на шлюзова камера. От другата страна имаше също такава врата, но без ключалка и система за идентификация.

Прекрачиха високия праг и Ръс все така тихо каза:

— Затвори се.

Вратата зад тях се затвори, но тази отпред не се отвори.

— В камерата има двама души — чу се механичен глас. — Необходима ми е гласова идентификация на този, който не е Ръсел Сътън.

— Аз съм Джейн — отвърна изменчивият. — Сезам, отвори се. — Вратата се отмести и продължиха по друг дълъг коридор, който свързваше помещението с обекта и основната сграда. Над главите им потрепваха флуоресцентни лампи. Стъпките им отекваха в глухите метални стени, целите покрити с надписи и рисунки от минавалите често по коридора. Имаше поезия, но имаше и мръсотии.