Сьюзан Деннард - Ветровещ

На Дженифър и Дейвид

Кръв по пода.

Тънката струйка се стича настрани, събира се в локвичка под един лунен лъч, а сетне полюшването на кораба я връща обратно.

Принцът измъква дръжката на меча и с разтуптяно сърце се отдръпва несигурно две крачки назад. Никога преди не е убивал човек. Пита се дали това ще го промени.

Острието остава да стърчи забито в дървото дори и докато набученият под него мъж се мъчи да се надигне. При всяко движение на нападателя дупката в корема му се разширява. В полумрака вътрешностите му лъщят като сребърни монети.

— Кой си ти? — изрича принцът с дрезгав глас.

Първият звук, който издава, след като сянката в каютата му го бе събудила. Слава на Ноден, че мечовете на баща му висяха над леглото, готови да ги грабне, когато го нападнат.

— Тя… те чака — отвръща самозваният убиец.

Още веднъж се опитва да се повдигне и този път хваща дръжката с окървавената си лява ръка.

Кутрето му липсва, забелязва разсеяно принцът, докато повтаря мислено думичката тя. Има само една жена, която би сторила това. Само една жена, която искаше да го види мъртъв — и неведнъж сама му го беше казвала.

Принцът се обръща, устните му се разтварят, за да извика „тревога“, но тогава чува смеха на мъжа зад гърба си. Разсичащ звук, който се стоварва отгоре му отвсякъде. Тежко.

Завърта се пак към него. Ръката на мъжа се свлича от меча. Той пада на дъсчения под сред още кръв, сред още смях. Дясната му ръка измъква нещо от джоба на палтото му. Пада глинено гърне. Изтъркулва се по дъските. През кръвта. От другата й страна чертае по пода на каютата дълга, лъскава линия.

Сетне младежът убиец изпуска за последно сподавен, кървав смях и прошепва:

— Пламък.

Принцът се олюлява върху голата скала, гледа как корабът му гори.

Горещината го блъска, черните пламъци на морския огън почти не се забелязват над вълните. Проблясват само белите им алхимични сърца.

Шумът поглъща всичко. Насмолените греди, понесли смело повече бури и битки от годините на принца, пращят и пукат яростно.

Той трябва да е мъртъв. Кожата му е обгоряла до черно, косата му е напълно опърлена, а дробовете му пламтят като живи въглени.

Не знае как оцеля. Как възпря морския огън, докато мъжете и жените на борда се спасят. Навярно няма да оживее. Едва се крепи на краката си.

Екипажът му наблюдава от брега. Едни ридаят. Други вият. Двама-трима дори претърсват крайбрежието, вълните. Но повечето просто гледат втренчено като принца.

Те не знаят, че на кораба е имало убиец. Не знаят, че тя чака новината за гибелта му.

Принцесата на Нубревна. Вивия Нихар.

Научеше ли, че този опит се е провалил, тя пак щеше да се опита да го убие. И тогава хората му, екипажът му отново щяха да бъдат изложени на риск. Ето защо, докато се отпуска на земята, той решава, че моряците никога не бива да узнават, че е жив. Нека мислят, че е мъртъв, също като Вивия.

Един в името на многото.

Мракът изпълзява в очите му. Те най-сетне се склопяват и той си спомня нещо, което веднъж леля му му каза: „Най-светите души пропадат най-надълбоко“.

Така е, помисли си той, аз съм съвършеното доказателство за това.

И така, Мерик Нихар, принц на Нубревна, потъва в черен и безпаметен сън.

Да си мъртвец си имаше предимства.

На Мерик Нихар, принц на Нубревна и бивш адмирал на Нубревненския флот, му се щеше отдавна да се бе сетил да умре. Като труп вършеше много повече работа.

Точно както в момента. Той си имаше причина да дойде на площад „Присъда“ в сърцето на Ловац и тя беше скрита в ниска къщурка, продължение на затвора зад нея, където се пазеше архивът. Мерик се нуждаеше от информация за един определен затворник. Мъж с липсващо ляво кутре, който вече живееше оттатък последния риф, дълбоко в морския ад на Ноден.

Мерик се скри дълбоко в качулката на светлокафявото си наметало. Вярно, че заради изгарянията лицето му беше неразпознаваемо, а косата му едва-що бе покарала, но под качулката се чувстваше в безопасност сред блъсканицата на площад „Присъда“.

Или „Гошорн“, както го наричаха понякога заради огромния гошорнски дъб в средата му. Избелелият дънер, широк колкото морски фар и почти толкова висок, беше нащърбен чак догоре, а клоните му от години не бяха виждали зеленина. Това дърво , помисли си Мерик, докато оглеждаше най-дългия клон, скоро ще ми стане спътник в смъртта.