Сьюзан Деннард: Ветровещ

Щом я зърна да лежи захвърлена така, нов яростен вятър пламна в гърдите на Мерик. Беше дал толкова много на Нубревна, а ето че беше заслужил празна, престорена скръб. Външна показност, като венците и провесените из града знамена, които не можеха да прикрият безразличието на хората към смъртта му.

Вивия се беше погрижила за всичко.

Слава на Ноден, че Мерик скоро стигна до къщурката, защото фитилът му беше почти прегорял и той едва сдържаше ветровете и гнева си.

Навалицата го изплю пред оранжеви, оцвъкани от птиците стени и Мерик тръгна право към вратата от южната страна. Вечно заключена, но не непристъпна.

— Отвори! — викна принцът.

Почука веднъж — грешка. Прясно разцепената кожа на кокалчетата му се обели.

— Знам, че си вътре!

Никакъв отговор. Поне Мерик не чу нищо, но това не представляваше проблем. Той остави топлината в тялото му да нарасне. Да заякне. Да бликне .

И пак почука, усещайки как вятърът се увива около него.

— Побързай! Навън е блъсканица!

Резето се вдигна. Вратата изскърца… И Мерик се мушна вътре. С юмруци, със сила, с вятър.

Войникът от другата страна нямаше никакъв шанс. Той падна назад и цялата постройка потрепери от силата на удара. Преди мъжът да смогне да се изправи, Мерик беше затворил вратата. Приближи се към него, докато ветровете му се разфучаха. Циклонът разпръсваше документите и чувството беше страшно приятно.

Много отдавна Мерик не беше пускал ветровете си да вилнеят. В корема му се разгоря огън — бушуваща, унищожителна ярост, която го беше засищала, когато храната не успяваше. Въздухът наоколо му се надигна и се понесе навън и навътре с дъха му.

Войникът, на средна възраст и с жълтеникава кожа, остана на пода с вдигнати ръце, за да предпази лицето си. Явно беше решил, че ще е най-сигурно да се предаде.

Колко жалко. Мерик копнееше за битка. Но се застави да претърси стаичката с поглед. Помогна си и с ветровете, като ги насочи навън. Остави вибрациите на въздуха да му кажат къде се спотайват другите тела. Къде се е сгърчил дъхът им. Но в тъмните ъгли не се криеше никой, а вратата към главния затвор стоеше все така здраво заключена.

Накрая, като гледаше да се владее, Мерик върна поглед върху войника. Магията му се успокои, пусна документите на пода, а той свали качулката си, като стискаше зъби срещу пробягалата по скалпа му болка. Зачака да види дали военният ще го познае.

Нищо. Още щом свали ръцете си, мъжът се отдръпна.

— Какво си ти?

— Ядосан — Мерик се приближи с една-единствена крачка. — Търся човек, който наскоро е бил освободен от втората си присъда в оковите.

Мъжът хвърли уплашен поглед на стаята.

— Ще ми трябва повече информация, сър. Възрастта, престъплението или датата на освобождаване…

— Не ги знам.

Мерик направи нова крачка напред и този път войникът ужасено се изправи на крака. Отдалечи се и грабна близките документи.

— Срещнах затворника — Убих затворника — преди единайсет дни — Мерик замълча и си спомни лунния лъч. — Беше с тъмна кожа и дълга черна коса; под лявото му око имаше две татуирани ивици.

Две ивици. Два престоя в оковите на площад „Присъда“.

— И… — Мерик повдигна лявата си ръка. Кожата беше хванала червено-кафява коричка, с изключение на прясната кръв, избила по кокалчетата. — Кутрето му липсваше.

— Гарън Лийри! — възкликна войникът и закима. — Да, да, помня го. Беше част от Деветките, преди да разбием бандите от Леговището. Макар че втория път го арестувахме за дребна кражба.

— Така. И какво стана с Гарън, след като излежа присъдата си?

— Беше продаден, сър.

Ноздрите на Мерик се разшириха. Не знаеше, че затворниците можеха да се продават, и при тази мисъл в дробовете му се събуди жар и отвращение. Той не им се противопостави, а ги остави да изхвърчат навън и да раздухат листовете хартия в краката му.

Един от тях се преобърна и се лепна за прасеца на войника. И ето че тозчас мъжът пак затрепери.

— Това не се случва често, сър. Да се продават хора, искам да кажа. Само когато затворът отеснее, а и продаваме единствено осъдените за дребни престъпления. Вместо да лежат, те изработват присъдата си.

— И на кого — Мерик наклони глава — продадохте този мъж на име Гарън?

— На Иглената кула, сър. Оттам редовно купуват затворници за работа в болницата. Дават им втори шанс.

— Аха.

Мерик едва сдържа усмивката си. Иглената кула беше приют за най-бедните в Ловац. Идеята беше на майка му, а след смъртта на кралицата той премина право в ръцете на Вивия.