Сьюзан Деннард: Ветровещ

Сафи обгърна отпадналата императрица и я свали в спокойните вълни. След като се бе спасила от нападението, не си отдъхна. Главата й не се замая от щастие, че е стигнала брега. Усети единствено растяща празнота. Сгъстяващ се мрак. Защото това беше животът, който я чакаше. Не досада и лекции, а адски пламъци и убийци. Кланета и безконечно бягство.

И само тя можеше да се спаси от него.

Мога да побягна , помисли си и огледа дългата крайбрежна ивица, мангровите дървета и палмите зад нея. Императрицата дори няма да забележи. Нито ще я интересува .

Ако тръгнеше на югозапад, все някога щеше да стигне до Пиратската република Салдоника. Единствената цивилизация, ако можеше да се нарече така, и единственото място, където щеше да намери кораб, за да се измъкне оттук. Но беше почти сигурна, че нямаше да оцелее сама в онази човешка клоака.

Пръстите й се повдигнаха към нишкокамъка, защото точно когато животът на Сафи висеше на острието на ножа, рубинът най-сетне беше светнал.

Ако Изьолт беше тук, Сафи щеше да хукне към джунглата, без да се замисля. С нея Сафи беше смела. Беше силна. Безстрашна. Но Сафи не знаеше къде е нишкосестра й, нито кога, нито дали изобщо ще я види отново.

Това означаваше, че засега шансовете й бяха по-добри с императрицата на Марсток.

Щом от кораба остана само горящият му скелет и огнената вълна от нападението се отдръпна, Сафи се обърна към Ванес. Императрицата стоеше закована, вдървена като желязото, което контролираше.

По кожата й имаше следи от пепел. Две кървави черти засъхваха под носа й.

— Трябва да се скрием — изграчи Сафи. Подземни богове, пиеше й се вода. Студена, утоляваща, сладка вода. — Огънят ще привлече карторската армада.

Едва-едва императрицата отлепи поглед от хоризонта и го прикова върху Сафи.

— Може да има оцелели — изръмжа тя.

Сафи сви устни, но не възрази. И може би точно заради това раменете на Ванес увиснаха леко надолу.

— Тръгваме към Салдоника — беше всичко, което каза императрицата на Марсток след това.

И с ядосаната Сафи зад гърба си пое през каменистия бряг към сгъстяващия се мрак.

Покой , каза си за хиляден път от зазоряване Изьолт дет Мидензи. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.

Не че усещаше едните или другите. Струваше й се, че цяла вечност беше тичала надолу по склона в ледения планински поток. Два пъти беше паднала и два пъти бе цопнала цялата.

Но не биваше да спира. Трябваше да тича. Макар че въпросът накъде не й даваше мира. Ако беше разчела правилно тази сутрин картата, преди пръснатите да надушат миризмата й и да се спуснат по дирите й, тогава се намираше някъде в близост до най-северната точка на Спорните земи.

А това означаваше, че няма да има селца, в които да се приюти. Нито хора, които да я спасят от преследвачите й.

Вече седмица Изьолт се придвижваше към Марсток. Пустеещите низини около Лейна накрая бяха преминали в баири. Чукари. Тя никога не беше стъпвала на места, където билата скриваха небето. О, беше виждала заснежени върхове и назъбени подножия на картинки и беше слушала разказите на Сафи за тях, но никога не беше предполагала колко дребничка щяха да я накарат да се чувства. Колко откъсната от света и хваната като в капан, когато хребетите притулваха небето от погледа й.

Всичко се утежняваше още повече от пълното отсъствие на нишки. Изьолт беше нишковеща и виждаше нишките, които съграждаха, нишките, които свързваха, и нишките, които разкъсваха. Денем хиляди багри трептяха във всеки миг над главата й. Само дето без хора нямаше и нишки, а без нишките нямаше цветове, които да пълнят очите и ума й.

От дни Изьолт беше сама. Беше вървяла по килим от борови иглички и само безбройните дървета, които проскърцваха на вятъра, й правеха компания. И въпреки терена тя се бе придвижвала предпазливо. Никъде не остави отпечатък, никъде не остави следа и неизменно, неизменно следваше пътя на изток.

До тази сутрин.

Четирима пръснати бяха надушили дирите й. Изьолт не разбираше нито откъде се бяха взели, нито как я бяха проследили. Наметалото от саламандрово платно, което кръвовещият Едуан й беше дал преди две седмици, трябваше да прикрие миризмата й от тях, но ето че не стана така. Изьолт усещаше черната гнилоч на нишките на пръснатите, които още я преследваха.

И с всяка минута я настигаха.

Трябва да увия нишкокамъка , помисли си разсеяно Изьолт, откъслечна нишка от вътрешния диалог, която се оплиташе между тропота и плясъка на стъпките й. Да го увия в парче плат, за да не ме дращи, докато тичам.