Сьюзан Деннард - Ветровещ

Тя тръгна сковано навътре по пътечката. Без да бяга, защото една погрешна стъпка щеше да изпусне отрововещерската омара, която се криеше в петуниите.

Ето там. Клонка на земята с формата на копнежна кост, единият й извит връх сочеше на север, а другият на юг.

Единият — навън от пътеката. Другият — навътре.

Изьолт забави още повече крачка, като полека заобикаляше боровете по пътя си. На едно място се надвеси над мъхест камък, на друго запристъпва на пръсти, без да смее да си поеме дъх.

Пръснатите бяха вече съвсем наблизо. Черни нишки се просмукаха в съзнанието й, гладни и противни. След минути щяха да я заловят.

Но точно пред нея се показа следващата клонка, забита в земята, сплетена невидимо в гората. Назъбени капани за мечки, предупреждаваше клончето.

Пръснатите обаче нямаше да разчетат посланието. Не и преди краката им да попаднат между здравите железни зъби, които никой човек не можеше да разтвори.

Краката й потръпнаха от желанието да побегне. Да префучи покрай мечешките капани, скрити сред ефирните папратови листа в сечището пред нея. Тя стисна здраво нишкокамъка си и продължи с равна крачка. Покой, покой, покой . Докато стигне от другата страна, изброи шест капана.

Вече можеше да побегне. И точно навреме, защото зад нея номатският път се разбуди. В далечината се издигнаха горещи облаци от отрововещерската омара. Разнесоха се във въздуха, отъркаха се в гърба на Изьолт.

Пръснатите бяха пуснали отровата, но ето че тя не подейства. Преследвачите й все тъй наближаваха.

Изьолт се затича още По-бързо. Дишаше на пресекулки. Ако можеше да се отдалечи още малко, сигурно щеше да успее да се спаси.

Капаните за мечки защракаха мелодично, като среднощен звън на камбани. От противните гърла се изтръгна вой. Четири от нишките се откъснаха и се забориха с желязото, захапало краката им.

Изьолт не намали. Трябваше да си спечели преднина, докато може. Нозете й газеха папратовите листа и боровите иглички. А тя не знаеше къде ще попаднат при следващата крачка. Виждаше единствено мачтите от борове. Млади дръвчета, дънери, коренища, които подминаваше тичешком. Кълчеше глезените, измяташе коленете си.

Бързината беше грешка. Номатските пътища не бяха прокарвани, за да се тича по тях. Те искаха време. Настояваха за уважение.

И тъй, когато Изьолт стигна до една полянка, нищо чудно нямаше, че твърдата земя ненадейно хлътна. Нищо чудно нямаше, че оттам изхвръкна мрежа.

Тя изскимтя. Сетне полетя право нагоре към върхарите, където спря, клатушкайки се насам-натам.

Въздухът проряза дробовете й. Изсвистя рязко навън. Поне сабята още е с мен , каза си тя разсеяно. Макар че за какво ли й беше, когато висеше на двайсет стъпки височина. И когато един от пръснатите стигна до средата на сечището, оставяйки подире си черна кървава следа. Беше се привел. Половината му крак го нямаше, а кожата му беше раздрана от разсичащата го отвътре магия. Но ето че мъжът се движеше изумително съсредоточено. Нямаше и помен от безмозъчната, неистова жестокост, типична за пръснатите.

Тогава Изьолт се досети защо. Над него лениво се подаваха нишки, които стигаха до небето. Почти незабележими.

Кукловода. Точно както беше сторила с марстошките Усойници и моряците в Лейна, тя беше пръснала тези хора от разстояние. И в момента ги контролираше.

Изьолт тъкмо схвана това и нишките започнаха да изчезват. Един по един пръснатите умираха заклещени в железните капани. Сякаш Кукловода беше решила, че времето им е дошло.

Но мъжът долу беше още жив. Продължаваше да я търси и на нея не й остана друг избор: трябваше да пререже мрежата и да убие пръснатия, преди той да убие нея.

Но докато замахне, преследвачът й стъпи върху втори капан. От земята изникна мрежа и го издърпа във въздуха. Въжетата изскърцаха. Мъжът зарита, нададе вой едва на няколко крачки от Изьолт, после внезапно млъкна, а черните му нишки се разпаднаха със съскане.

Кукловода го беше убила и Изьолт остана сама на номатския път.

И без да иска, се разсмя. Най-сетне си беше получила почивката, от която тъй отчаяно се нуждаеше. Най-сетне се беше отървала от преследвачите си и ето къде се беше озовала.

Смехът й набързо пресъхна. Стопи се връхлетян от ледена мисъл.

Ако Есме беше пратила по дирите й тези пръснати, то значи щеше да прати нови.

Ще му мислиш после , каза си тя. Засега нямаше врагове и най-голямата й грижа беше да среже мрежата и да слезе долу, без междувременно да си изпотроши костите.