Сьюзан Деннард: Ветровещ

Цял ден на площада людете се стичаха на талази, водени от любопитство. Кой ще бъде подложен на публично опозоряване? Окован за каменната стена без храна и покой. Кой ще усети изгарящото скъсване на въжето, следвано от студената целувка на Миногите на Ноден?

Отчаянието привличаше тълпи от хора. Семейства идваха да измолят милост от нубревненските войници за близките си, а бездомниците — да просят храна, подслон, изобщо някакво състрадание.

Но тези дни милост рядко се намираше. Даже и у Мерик Нихар.

Той вече беше се отказал от каквото можа в името на търговското споразумение с имението Хастрел в Картора. Малко му беше останало да се споразумее и с рода Марсток, но смъртта го бе застигнала твърде рано.

Някакво семейство препречи пътя му. Жена с двете й момчета крещяха по всеки минувач.

— Гладът не е престъпление! — деряха се те в един глас. — Дайте ни хляб и свобода! Дайте ни хляб и свобода!

По-голямото момче, избуяло високо и мършаво като змиевидна морска звезда, се нахвърли срещу Мерик.

— Гладът не е престъпление! — приближи се то. — Дайте ни хляб и свобода…

Мерик го заобиколи, зави наляво покрай братчето му и накрая прехвърча покрай майката. С избелялата си от слънцето коса и набраздено от ярост лице, тя беше най-гласовита от тримата.

Мерик отлично познаваше чувството, защото точно яростта му даваше сили да продължи. Даже когато тялото му се раздираше от болка, а мехурите по гърдите му се бяха разранили от грубото домашно платно.

И други на площада подхванаха виковете. Дайте ни хляб и свобода! Гладът не е престъпление! Мерик забърза с отсечена крачка в ритъма на крясъците. Толкова малко хора във Вещерските земи владееха магията, още по-малко истински потребната магия. Оцеляваха по прищявка на природата или на вещиците и чрез собствената си непримирима упоритост.

Мерик стигна до бесилките на дебелия ствол на дъба. От средния клон висяха шест въжета, преметнати свободно в предпладнешката жега. Но докато заобикаляше празното скеле, той зърна нечия снажна фигура, белоглава и едра.

Кълен . Името проряза сърцето му, изсмука въздуха от дробовете му, докато мозъкът му се опитваше да го настигне. Не, не Кълен. Само не и Кълен .

Той беше пръснат в Лейна преди две седмици. Беше умрял преди две седмици в Лейна. И никога нямаше да се върне.

Без да мисли, Мерик удари рязко с юмруци по площадката на бесилката и в кокалчетата му избухна болка — едновременно отрезвяваща. И действителна.

Пак удари. Този път по-силно, като се питаше защо вътрешностите му се обърнаха. Беше си изплатил вината на Къленовия дух. Беше купил храма на превала с последното златно копче от адмиралската си куртка и се бе молил на Миногите да пуснат приятеля им да премине бързо отвъд последния риф.

След това болката трябваше да изчезне. Трябваше да изчезне.

Най-накрая едрата фигура си тръгна и разкървавените кокалчета на Мерик го заболяха по-силно от миналото. Той се насили да продължи с разперени лакти и ниско нахлупена качулка. Ако Сафия фон Хастрел можеше да стигне до онзи пристан в Лейна въпреки спънките на династията Марсток и пръснатите, ако можеше да стори това за чужд за нея народ, заради едно търговско споразумение със семейството й, то значи и Мерик можеше да довърши това, за което беше дошъл.

Но се прокле, че си спомни за нея. Избягваше да мисли за Сафи след експлозията. След края на стария и началото на новия му свят. Не защото не искаше. Ноден да му прости, но онзи последен път с нея…

Не, не, няма да мисли за това. Какъв смисъл да си спомня вкуса на кожата й върху устните му, когато сега те бяха в белези. Когато цялото му тяло беше в рани и будеше отвращение.

Пък и нали мъртъвците не се вълнуваха от подобни неща.

Той продължи напред през прахоляка и миризмата на пот. Тълпата спираше хода му. Безока стихия. Болката от всеки удар по раменете и ръцете му пробягваше през него.

Стигна до оковите. Петдесет затворници чакаха тук, приковани за стената и опечени на слънцето. Опасваше ги ограда, безразлична към хората, които напъваха отвън.

Те се молеха на стражите да дадат вода на синовете им. Сянка на жените им. Избавление на бащите им. Но двамата войници на портата, които пазеха от вътрешната страна, за да не ги стъпчат, оставаха толкова безразлични към гладните в Ловац, колкото и към поверените им затворници.

Всъщност бяха толкова отегчени, че играеха таро, за да убият времето. Единият носеше траурна ирисовосиня лента в горната част на ръката си в знак на почит към мъртвия принц. Другият я беше провесил на коляното си.