Джо Холдеман: Камуфлаж

Последният участък от стената съдържаше 31433 единици и нули, изписани грижливо с черен флумастер.

Последна херметична врата, дебела като на банков трезор, зад която беше самата лаборатория с обекта. В мига, в който влязоха, от тавана с отчетливо изщракване блеснаха ярки светлини и двамата видяха положения върху метално скеле обект, насочения към него мощен лазер, двата безполезни микроскопа, редовете от системи за комуникация… и един мъж, прав, със скръстени ръце. Хамелеонът.

— Джек? — възкликна Ръсел.

Съществото, което сега беше Джек, кимна.

— Добре дошли. — Натисна едно копче и херметичната врата се затвори.

— Пазачът не ни каза…

— Помолих го да не казва.

— Значи си ни очаквал? — Ръсел сложи ръка на рамото на изменчивия.

— О, да. В известен смисъл те очаквах от доста време. — Гледаше изменчивия. — Джейн. Шарън. Рей. Наистина ли си била и телевизор?

И двамата втренчиха в него втрещени погледи.

— Поставих микрокамера в бунгалото ти, Ръс. Имаше доста забавни моменти, но нито един, колкото тази вечер.

Ръсел отвори уста, но не можа да произнесе нито думичка.

Изменчивият скръсти ръце.

— Значи знаеш какво съм.

— Всъщност не. — Джек разпери ръце и в миг се превърна в двойник на Ръсел, макар че все още носеше дрехите на Джек.

— Божичко! — възкликна Ръсел.

— Това беше доста добре — каза Шарън.

— Ти не можеш да го направиш, нали? Наблюдавах те и ти отне няколко минути, за да си промениш лицето. Но може би защото се упражняваш едва от стотина години.

— А ти откога се упражняваш?

— От Каменната ера, струва ми се. Но не помня някога да е ставало по-бавно. — Той отново се преобрази в Джек и пристъпи към Шарън.

— Знаеш ли откъде сме дошли? — попита го тя.

— Не мисля, че с теб сме от един и същи тип, скъпа. Не мога да стана телевизор, нито голяма бяла акула или жена. Мога да приличам на всеки мъж, но способностите ми се простират дотук. Ние сме различни видове.

— Но може би от една и съща планета? Или време?

— Или измерение. Но както и да е. — Той се изправи пред Шарън и я огледа внимателно. — От хиляди години търся някой като теб.

— Значи проектът — намеси се Ръсел — е бил само примамка, капан…

— Да и не. Обектът е истински. — Хамелеонът не сваляше очи от изменчивия. — Открих го години преди инцидента с подводницата.

— Ако е било инцидент — каза изменчивият.

— Наложи се да се издигна доста нависоко. Един действащ контраадмирал може да постигне много неща зад кулисите. Накарах ги да се доближат до обекта и след това задействах дистанционно заложения взрив.

— Сто и двайсет невинни жертви? — попита Ръсел.

Джек го погледна учудено.

— Забрави ли колко умират всеки ден от глад на тази планета?

— Но защо е било необходимо да…

— Всичко приключи за четири минути. Само не ми плачи. — Той кимна към близката маса. — Да седнем.

Те седнаха. Хамелеонът също седна и си наля кафе от един термос.

— Искате ли?

Изменчивият си наля, но не отпи. Ръсел се въртеше неспокойно.

— От колко време си Джек Халибъртън? Ти ли написа…

— „Батискафски изследвания и измервания“? Не. Но съм я чел, разбира се. Приех самоличността на Халибъртън през 2015, защото той ми се стори най-подходящият човек за откриването и изваждането на обекта.

— Уби ли го?

— А какво да направя — да го осиновя? Една вечер излязохме заедно с яхтата. Строших му врата и го спуснах с котва на дъното. Радвай се, че не си бил ти. А можеше.

— И винаги ли си бил учен? — попита изменчивият.

— Рядко. Обикновено избирам войнишкото препитание. Спомена, че си участвал в батаанския Марш на смъртта. От коя страна?

— На Щатите.

— Странно решение. Аз бих избрал Япония.

— И уби Джек Халибъртън — попита Ръсел — просто така?

— Не — не „просто така“. — На лицето му се изписа досада. — Не че ме затрудни, но преди това трябваше да го изуча. Както изучавах теб, Ръсел. Готвиш се да ме нападнеш, подушвам норадреналин в потта ти. Не го прави. Ще те смачкам като муха.

— Но все пак ще трябва да ме премахнеш — отвърна Ръсел. — И нея също. За да опазиш тайната си…

— Не вземай прибързани решения, Ръс. Имам по-интересни възможности от тази да ти видя сметката. — Обърна се към изменчивия. — Батаан беше ужасен. Сигурно си се наслаждавал на болката.

— Не. Но мога да я владея. Понякога се налага да я понасям, за да разбера какво е да си човек.

— И защо ти трябва? Все едно човек да иска да разбере какво е да си ряпа.