Джо Холдеман - Последната игра

Някъде към двадесет и трети век започнаха да я наричат Вечната Война. Преди това беше само война, просто война.

И ние никога не бяхме виждали врага. Таурианците започнаха войната в края на двайсети век, атакувайки звездните ни кораби без причина. Никога не бяхме разменяли нито една дума с врага, нито пък бяхме залавяли жив враг.

Аз бях призован в 1997-ма и в 2458-ма все още имах да служа три години. Бях минал целия този път от редник до майор за по-малко от едно хилядолетие. Разбира се, без всъщност да живея тези години; времето между колапсарните скокове беше заело всички години, с изключение на пет от тях.

Повечето от тези пет години бях относително доволен, тъй като обикновените неудобства на военната служба бяха компенсирани от това, че ми позволиха да ги изпитам в компанията на жената, която обичах. И в трите битки, в които участвахме, бяхме заедно; прекарвахме свободното си време на Земята и дори имахме шанса да бъдем ранени заедно, което ни спечели една година почивка на болничната планета Рай. След това всичко отиде по дяволите.

От известно време бяхме разбрали, че никой от нас няма да преживее войната. Не само защото борбата беше жестока — съществуваше шанс само едно към три да преживееш битката, — но освен това правителството не можеше да си позволи да ни уволни от армията — пенсията, която трябваше да ни плати за прослужените години, щеше да му струва колкото един космически кораб! Но аз рмах нея, тя — мен, а освен това винаги имаше шанс войната да свърши.

Но на Рай ни разделиха. Въз основа на тестове Меригей беше повишена в лейтенант, а аз станах майор. Тя беше назначена в Ударните Сили и напусна Рай, аз трябваше да се върна обратно до Старгейт за офицерска бойна тренировка и след това да командвам мои собствени Ударни Сили.

Аз буквално преместих Рай до Земята, за да уредя назначаването на Меригей при мен; не беше неестествено един офицер да има пръст в избора на своя изпълнителен офицер. По-късно обаче открих, че Армията имаше основателни причини да не ни позволи да сме заедно — хетеросексуалността беше старомодна и рядка, а ние бяхме твърде стари, за да бъдем „оправени“. Армията се нуждаеше от нашия опит, но правилото беше един перверзен на батальон и никакви изключения.

Ние не бяхме просто любовници. Меригей и аз бяхме един за друг единствената връзка с реалния свят на 1990-те. Всички останали бяха дошли от един кошмарен свят, който ставаше все по-лош. И работата не беше само в раздялата. Дори и да преживеехме бъдещите си битки (не много вероятно), разликата във времето щеше да ни постави на столетия един от друг. Нямаше изход — един от нас щеше да умре, а другият да остане самотен.

Моята офицерска тренировка се състоеше в това, да бъда потопен в съд с окис лени флуоровъглероди с 239 електрода, закрепени за мозъка и тялото ми. Това се наричаше Ускоряващ Компютър на Жизнени Ситуации и той направи живота ми ускорен и противен за три седмици.

Искате ли да знаете кой е бил Сципион Емилианус? Ярка светлина на Третата пуническа война. Как да се посрещне удар с нож в корема? Блокиране с кръстосани китки, извиване вдясно, ритник отляво в незащитения бъбрек.

Не ми беше съвсем ясно каква полза щеше да има от тези боеве с клатушкащи се гъби. Въпреки това аз бях роб на машината за три седмици, учейки се как да използвам всяко оръжие — от остра пръчка до нова-бомби, и поглъщайки две хилядолетия военен опит. Предполагаше се, че това ще ме направи майор. Нещо като да се направи патица, като се учи кокошката да плува.

Разделянето ми с Меригей изглеждаше още по-безвъзвратно — ако това бе възможно — когато прочетох моите бойни заповеди — Саде-138, в Големия Магеланов облак, четири колапсарни скока на разстояние 150000 светлинни години. Но аз вече се бях примирил да живея с факта, че никога вече няма да я видя.

Имах достъп до данните за всички членове на моя батальон, включително и моите. Армейският психолог беше казал, че аз „мисля“, че съм толерантен към хомо-сексуалността — това беше обидно, тъй като бях закърмен с идеята, че какво ще прави човек със своя собствен пълнеж, си е чисто негова работа и ничия друга. Това е много удобно, когато си в мнозинство, в което се убедих. Когато ти си този, когото толерират, може да е трудно. Зад гърба ми повечето ме наричаха „Стария особняк“, макар че никой от батальона не беше повече от девет години по-млад от мен. Аз приех това снизходително — командирите винаги получават прозвища. Не можех да не видя обаче, че това е малко повече от задължителното леко неуважение, с което войниците награждават своите офицери. Името символизираше едно иронично отношение, което не бях изпитвал никога преди като редник и младши офицер.