Джо Холдеман - Последната игра

Като си спомня сега, мисля, че прекарвахме добре, спорейки един с друг. За лекуване, не ме излекува.

Бяха минали точно 400 дни, откакто започнахме конструкцията. Аз стоях на моето бюро. Чарли се беше опънал на един стол и четеше нещо на екрана. Телефонът иззвъня; това беше гласът отгоре — командорът:

— Те са тук.

— Какво?

— Казах, те са тук. Таурианският кораб токущо излезе от колапсарното поле. Скорост 0.8 С, намаляване на скоростта — 30 G. Горе-долу.

Чарли се надвеси над бюрото ми:

— Какво?

— След колко време ще започнеш преследването? — попитах.

— Веднага след като се махнеш от телефона.

Аз изключих и отидох до компютъра, който беше близнак на този на „Масарик II“, и установих пряка връзка за дашш с него. Преди да успея да изкопча някои цифри от това нещо, Чарли включи визуалния дисплей.

Дисплеят беше холограма около един квадратен метър с дебелина около половин метър и беше програмиран да показва позицията на Саде-138, нашата планета и няколко други скални отломъка в системата. Имаше червени и зелени точки, които показваха позицииге на нашите кораби и на корабите на таурианците.

Компютърът съобщи, че времето, което е нужно на таурианците да намалят скоростта, да спрат и наново да ускорят, за да стигнат до планетата, е малко повече от единайсет дни. Разбира се, в случай на максимално спиране и ускоряване. При това положение командор Антопол можеше да ги смачка като муха на стена. Подобно на нас обаче те щяха да променят посоката на полета и степента на ускорението по случаен начин. Въз основа на няколко стари записа от поведението на врага компютърът можа да ни даде таблица за вероятните срокове:

Разбира се, ако Антопол и нейните пирати дотогава не ги унищожеха. Шансът за това, както научих, беше малко по-малко от 50/50.

Не знам дали това щеше да трае 28.9544 дни или две седмици, но тези, които бяхме на планетата, трябваше да стоим и да гледаме. Ако Антопол успее, тогава няма да се бием, докато редовните гарнизонни войски ни сменят и ние не преминем на следващия колапсар.

— Още не са тръгнали. — Чарли беше нагласил дисплея на минимална степен; планетата беше бяло кълбо с големина на голяма диня. „Масарик II“ беше просто зелена точка на разстояние няколко дни; не можеше да се наблюдава всичко едновременно на екрана.

Докато гледахме, една малка зелена точка изскочи от точката на кораба и се отдалечи от нея. Призрачен номер 2 се движеше до нея, а един надпис, проектиран на долния ляв край на екрана, гласеше „2 — ПРЕСЛЕДВАЩ РОБОТ“.

Други номера на екрана идентифицираха „Масарик II“, изтребителя на планетарната защита и петнайсетте защитни дрона на планетарната отбрана. Тези шестнайсет кораба не бяха още достатъчно далеч един от друг, за да се покажат като отделни точки.

— Кажи на Хилбоу да свика общо събрание. Между другото можеш да го съобщиш на всички едновременно.

Жените и мъжете не го приеха много добре и не можех да ги обвинявам за това. Бяхме очаквали таурианците да ни атакуват много по-рано — и когато те все не идваха, растеше убеждението, че командването на Ударните Сили е направило грешка и те никога няма да се появят.

Аз исках от тях да започнат сериозна тренировка с оръжията; не бяхме използвали никакви мощни оръжия почти две години. Така че активирах лазерите им, дадох им гранатометите и ракетните установки. Не можехме да практикуваме в базата, за да не повредим външните сензори и защитния лазерен пръстен. Така че изключихме половината пръстен от беваватовите лазери и се отдалечихме на разстояние около километър зад периметъра; един взвод след друг, придружени или отмен или от Чарли. Руск следеше отблизо екраните за ранно предизвестяване. Ако нещо се приближеше, тя можеше да изпрати сигнал и взводовете трябваше да се приберат в защитния пръстен, преди неизвестното да се приближи до хоризонта. През това време лазерите щяха да се включат автоматично. Заедно с унищожаването на неизвестното те щяха да из-пържат взвода за по-малко от 0.02 секунди.

Не можехме да се лишим от нищо от базата, което да използваме като мишена, но първата тахионна ракета, която изстреляхме, изрови дупка, дълга около двадесет метра, широка десет и дълбока пет метра, която ни служеше за мярка за далечината до обектите.