Джо Холдеман - Последната игра

Езикът също беше немалък проблем. Английският се беше развил за 450 години; войниците трябваше да учат английски от двайсет и първи век като lingua franca, с който да общуват със своите офицери, някои от които бяха достатъчно възрастни да им бъдат девет пъти прапрародите-ли. Разбира се, те използваха този език-само да говорят с офицерите си или да ги иронизират.

Нямаше да е лошо на Старгейт да бяха Загубили малко време, за да ме научат малко на езика на моите войници. В началото имах политика на „отворени врати“, когато два пъти седмично всеки войник можеше да дойде при мен и да говори за каквото си иска, без да минава сложната верига на командирите, и нищо не се записваше. Това обаче не тръгна много добре и на втория месец съвсем престанаха да идват.

Бяхме само трима, родени преди двайсет и първи век — единствените, които въобще бяха родени, тъй като сега не правят хората по стария начин. Всеки зародиш се произвеждаше за определена цел… и тези, които бяха определяни за войници, макар и интелигентни и физически съвършени, изглеждаха лишени от някои качества, които според мен бяха жизненоважни. Макар че Атила щеше да се влюби в тях, а Наполеон на секундата би ги наел.

Останалите „родени от жена“ бяха двамата ми изпълнителни офицери, капитан Чарли Мур и главният медик лейтенант Даяна Алсийвър. Родени през двадесет и първото столетие, и двамата бяха хомосексуални, но въпреки това имахме много общо с тях и те бяха единствените в батальона, които считах за приятели. Като се връщам назад, виждам, че сме се изолирали от останалите, което вероятно е било удобно за тях, но катастрофално за мен.

Останалите офицери, и по-специално лейтенант Хил-боу, моят първи офицер, изглежда, ми казваха само това, което исках да чуя. Те не ми казваха, че повечето войници ме считат за неопитен и страхлив и че бях станал техен офицер само поради старшинството си. Всичко това беше повече или по-малко истина — но все пак аз не бях се кандидатирал сам за този пост; въпреки това може би щях да направя нещо, ако офицерите ми бяха честни с мен.

Нашата задача беше да изградим база на най-голямата планета на Саде-138 и да я защитаваме от атаките на таурианците. Тяхната експанзия беше предвидима и ние знаехме, че рано или късно те ще се появят по тези места. Моят батальон, Ударен Отряд „Гама“, щеше да защитава това място две години, след което щяха да ни сменят гарнизонни сили. И аз щях да завърша службата си и да стана пак цивилен гражданин — ако дотогава не се появеше ново правило, което да го забрани. Или някое старо, за което бяха забравили да ми кажат.

Гарнизонните сили щяха автоматично да тръгнат от Старгейт две години след нас, без да знаят какво ги очаква на Саде-138. Нямаше начин да им съобщим нещо, тъй като пътят дотук беше траял 340 години „обективно“ време, макар че на кораба бяха минали само седем месеца благодарение на забавянето на времето.

Седем месеца не бяха малко в тесните коридори и малките стаички на „Масарик 2“. Беше облекчение да се напусне корабът на орбита, макар че това означаваше четири седмици напрегната, тежка работа при вредни и неудобни условия. Две смени по 38.5 часа всяка се редуваха за работа на планетата и почивка на кораба.

Планетата беше един почти безличен къс скала, белезникава билярдна топка с тънка атмосфера от водород и хелий. Температурата на екватора варираше от 25° по Келвин до 17° по време на 38.5-часовия цикъл, като дневната топлина се доставяше от слабия блясък на звездата 8 от Дорадо. Когато беше най-студено, преди залез, водородът се кондензираше във въздуха като фина мъгла. Тя правеше всичко толкова хлъзгаво, че можеше само да се седи и да се чака замръзването да свърши. При залез мека, пастелна дъга беше единственото разнообразие в монотонния пейзаж.

Почвата беше ненадеждна, покрита с малки кръгли буци от замразен газ, които се движеха бавно под анемичния бриз. Трябваше да се движим внимателно, за да не паднем. От петимата загинали по време на строежа на базата трима бяха жертва на обикновени падания.

От небето до планетата имахме три защитни ешелона. Първият беше „Масарик II“ с неговите шест изтребителя с тахионни двигатели и петдесет дрон-робота, екипирани с нова-бомби. Командор Антопол щеше да тръгне срещу таурианския кораб още щом се появеше в колапсарното поле на Саде-138. Ако тя го удареше, всички бяхме свободни.

Дори ако врагът успееше да се промъкне през рояка изтребители и роботи на Антопол, все още нямаше да му е лесно да ни атакува. Върху нашата наземна база имаше пръстен от самонасочващи се беваватови лазери с време на реакция микросекунди. А веднага зад обсега на лазерите, зад хоризонта, имаше широк пръстен с хиляди наземни ядрени мини, които щяха да експлодират и при най-малкото изкривяване на гравитационното поле: независимо дали над тях ще мине таурианец, или ще прелети кораб.