Джо Холдеман - Последната игра

— Нямаше да има някаква полза от него, дори да искаше. Трябва му повече от месец, за да спре.

Надеждата за наш собствен защитен изтребител угасна.

— Забавата едва сега започва. Да кажа ли на войниците да се подготвят и да се изкачат горе?

— Не… накарай ги да облекат скафандрите, в случай че загубим въздух. Но аз очаквам да мине известно време, преди да започне наземната им атака. — Отново превключих скалата. Четири червени точки пълзяха около кълбото, насочвайки се към нас.

Аз облякох скафандъра и отидох в административната част, за да гледам фойерверка на мониторите.

Лазерите работеха безупречно. Всичките четири дрона, насочени едновременно към нас, бяха засечени и унищожени. Всички, с изключение на една от нова-бомбите, се взривиха зад хоризонта (видимият хоризонт беше на около десет километра, но лазерите бяха разположени високо и можеха да действат на два пъти по-голямо разстояние). Бомбата, взривила се близо до нас, стопи една огромна буца, която свети с брилянтен блясък няколко минути.

След един час тя още светеше с оранжева светлина, а външната температура скочи до 50°, като стопи всичкия ни сняг, оставяйки неравна, сива повърхност.

Следващата атака свърши също за части от секундата, но този път бяха осем дрона и четири от тях попаднаха в радиус около десет километра. Излъчването от светещите кратери покачи температурата до 300° и аз започнах да се тревожа. Бойните скафандри бяха добри до хиляда градуса, но лазерите зависеха от нискотемпературни полупроводници.

Чар ли наблюдаваше дисплея. Гласът му звучеше безизразно по радиото на скафандъра.

— Този път шестнадесет.

— Учуден ли си? — Едно от нещата, които знаехме за таурианците беше — догматичност към числата и особено към основните и към степените на две.

— Да се надяваме, че нямат още тридесет и две. Разпитах компютъра за това; всичко, което можа да ми каже, беше, че дотук крайцерът е изстрелял четиридесет и четири дрона и е известно, че някои крайцери носят до 128.

Имахме по-малко от половин час, преди дроновете да ударят. Бих могъл да командировам всички в стасис-полето и те щяха да са временно в безопасност, ако някоя от нова-бомбите премине. В безопасност, но в клопка. Колко време ще е нужно кратерите да изстинат, ако три или четири — да не говорим и за шестнайсетте — бомби преминат? Не можеше да се живее вечно в бойния костюм, макар че той рециклираше всичко с безпощадна ефективност. Две седмици е самоубийствено. Никой не беше стигал до три седмици в полеви условия.

При това като отбранителна позиция стасис-полето е смъртоносна клопка. Врагът имаше всички преимущества, тъй като куполът на полето беше непрозрачен; единственият начин да разбереш какво се готвят да направят е да си покажеш главата навън. Нямаше нужда да ни нападат с примитивни оръжия, освен ако бяха нетърпеливи. Те биха могли само да обстрелват купола с лазери и да чакат да изключим генератора. Между другото можеха да ни нападат постоянно, хвърляйки вътре камъни, стрели, ножове — можехме да отвърнем на огъня им, но беше доста безполезно.

Разбира се, ако един човек останеше в базата, останалите можеха да почакат половин час в полето. Ако той не дойдеше да ги вземе дотогава, те щяха да знаят, че навън е горещо. Набрах комбинацията, която щеше да ме свърже с всички от чин 5 и по-висок.

— Говори майор Мандела.

Това все още звучеше като лоша шега.

Описах им ситуацията и ги помолих да кажат на войниците си, че всички са свободни да влязат в стасис-полето. Аз ще стоя отвън и ще ги извадя, ако нещата тръгнат добре — не от аристократичност, разбира се — предпочитах да си опитам късмета и да бъда изпарен за наносекунди, вместо сигурната и бавна смърт под сивия купол.

Включих на честотата на Чарли.

— Ти също можеш да влезеш. Аз ще се погрижа за нещата тук.

— Не, благодаря — каза той бавно. — Аз по-скоро… хей, виж.

Крайцерът беше изстрелял друга червена точка зад останалите. Надписът на дисплея я идентифицира като още един дрон.

— Това е любопитно.

— Суеверни проклетници! — каза той.

Само единадесет души последваха в полето останалите петдесет, на които беше заповядано да влязат там.

Чарли и аз се бяхме вторачили в мониторите и наблюдавахме наближаването на дроновете, като внимавахме да не гледаме холографския дисплей, като негласно се бяхме договорили, че е по-добре да не знаем кога остава една минута, тридесет секунди… и сега, както и преди, всичко беше свършило, преди да разберем, че е започнало. Екранът побеля, зашумя от статични разряди и все още бяхме живи.