Джо Холдеман - Последната игра

Първата вълна е може би камикадзе, за да отслаби нашата защита. След това ще дойде втората и по-методично ще довърши работата. Или обратно; първата група щеше да има двадесет минути, докато я довършим, и тогава щеше да дойде втората да я спаси и да ни удари здраво в една точка, пробивайки периметъра и завземайки базата.

Или може би бяха изпратили две групи просто защото две беше магическо число. Или те можеха да изстрелват едновременно само по осем кораба (това би било лошо, защото показваше, че корабите са големи).

— Три минути.

Бях се вторачил в мониторите, които показваха различни сектори на минното поле. Ако имахме шанс, те щяха да се приземят там, не подозирайки нищо. Или ще преминат достатъчно ниско, за да детонират мините.

Чувствах се в известна степен виновен. Аз бях в безопасност в дупката си, готов да започна да раздавам заповеди. Какво ли мислеха за липсващия си командир тези седемдесет жертвени агнета?

След това си спомних какво чувствах към капитан Скот, който беше избрал да остане на сигурно място, на орбита, докато ние се биехме на земята. Вълната на стара омраза нахлу в душата ми и трябваше да се боря с пристъпите на гадене.

— Хилбоу, можеш ли да се справиш с лазерите?

— Не виждам защо не, сър. Аз захвърлих молива и станах.

— Чарли, поемаш координацията на групите. Можеш да се справиш не по-зле от мен. Аз се качвам горе.

— Не бих ви посъветвал да правите това, сър.

— По дяволите, недей, Уилям. Не бъди идиот.

— Не приемам заповеди, аз дав…

— Няма да изкараш и десет секунди горе — каза Чарли.

— Ще имам същия шанс, както всички останали.

— Не чуваш ли какво ти казвам. Те ще те убият.

— Войниците? Глупости! Знам, че не ме обичат много, но…

— Не слушаш ли на честотата на взводовете? Не, те не използват много фин английски, когато говорят помежду си, но мислят, че ти си ги сложил на първа линия за наказание за страхливост, след като им беше казал, че всеки може да отиде в купола.

— Не е ли така, сър? — попита Хилбоу.

— Да ги наказвам? Не, разбира се, че не! Те просто бяха горе, когато ми потрябваха… Нищо ли не им е казала лейтенант Брил?

— Поне аз не съм чул — каза Чарли. — Може би е била прекалено заета. Или е съгласна с тях. По-добре да…

— Ето ги! — изкрещя Хилбоу. Първият вражески кораб се виждаше на един от мониторите на минното поле. Вторият се появи в следващата секунда. Те идваха от различни посоки и не бяха разпределени равномерно около базата. Пет в североизточния квадрант и само един на югоизток. Предадох информацията на Брил.

Но ние бяхме предвидили тактиката им доста добре; всички слизаха надолу към пръстена от мини. Един от тях се приближи достатъчно, за да възпламени заряда. Взривът засегна задната част на странно конструирания кораб, при което той подскочи и се блъсна в земята. Страничните люкове се отвориха и таурианците започнаха да пълзят отвътре. Бяха дванадесет; може би четирима бяха останали вътре. Ако останалите също бяха по шестнадесет, те бяха съвсем малко повече от нас.

В първата вълна.

Останалите седем кораба се приземиха без инциденти. Да, наистина бяха по шестнадесет. Брил измести два взвода, за да противодейства на концентрацията на врага, и ние зачакахме.

Те се движеха бързо през минното поле, клатушкайки се в такт като кривокраки, едроглави роботи, без дори да нарушават строя си, когато един от тях беше пръснат на парчета от взрива на една от мините, което последва още единадесет пъти.

Когато се показаха над хоризонта, причината за тяхната хаотична подредба стана ясна: те бяха анализирали предварително коя посока на приближаване ще им даде най-естествена защита чрез купчините камъни, които дроновете бяха натрупали при взривяването си. Така те щяха да се приближат на около два километра от базата, преди да получим пряка видимост. А техните костюми имаха същите усилващи системи, както и нашите, така че те можеха да покрият един километър за по-малко от минута.

Брил накара нейните войници да открият огън веднага, вероятно повече за морално подкрепление, отколкото с надеждата да улучат врага. Може би улучваха някои, но не можеше да се каже със сигурност. Но поне тахионните ракети вършеха впечатляваща работа, превръщайки скалите в чакъл.

Таурианците отвърнаха на огъня с някакво оръжие, подобно на тахионните ракети, може би точно същите. Те също не попадаха в целта — нашите войници бяха под и на нивото на грунда, но като не намираха цел, те можеха да летят завинаги, амин. Една от тях успя да улучи беваватов лазер на повърхността и вибрациите, които усетихме тук, долу, бяха толкова силни, че съжалихме, че не сме се заровили по-дълбоко от двеста метра.