Джо Холдеман: Камуфлаж

Смисълът му все още оставаше неясен, но изменчивият вече знаеше какво представлява.

Песен на родния му език. На език, забравен преди милиони години.

— Шарън? Да не ти прилоша?

— Ох! Извинявай. — Тя потърка лицето си с ръце. — Понякога се… отнасям.

Той седна до нея и я докосна по ръката.

— За родителите си ли се сети? — Тя кимна кратко и отсечено. — И аз изгубих моите, почти в една седмица. Бях доста по-възрастен от теб, но пак ми беше тежко. Да остана сам.

Очите й се насълзиха и тя ги избърса.

— Прав си. Сам. — „Той е чудесен човек — помисли си изменчивият, — но няма представа какво е да си наистина сам“.

Ръсел копнееше да я притисне в обятията си, но не посмя.

— Искаш ли да се прибираме?

— Не. Мина ми. — Тя го дари със сияйна усмивка.

— Искам още една наденичка. — Погледна празната бутилка. — Сигурно бирата ме прави сантиментална. Ще изпия още една.

— Желанието ти е закон за мен. — Той отвори още две бири. — Да бъдем сантиментални заедно.

Песен. Песен за родния дом.

— Дали вече не са готови?

Ръсел обърна една наденичка с вилицата.

— Почти.

Докато се хранеха, изменчивият обмисляше плановете си за остатъка от деня и нощта. Особено за нощта. Ръсел го очакваше малка изненада.

Утре със сигурност щяха да обявят, че обектът им е отговорил, и вероятно щяха да покажат двоичния код, за да могат милиони други хора да опитат да го дешифрират.

Хората нямаше да се справят. Беше същото, както ако някой плъзне пръст по лист, изписан на Брайлова азбука, при това на чужд, непознат език. Съобщението беше кодирано, но не с цел да бъде запазено в тайна — и въпреки това оставаше неразгадаемо.

Във вторник на острова щяха да започнат да пристигат любопитни тълпи. Журналисти, извадили късмета да са на Американска Самоа, за да се появят на място първи. Вторнишкият самолет щеше да гъмжи от американци, до четвъртък щяха да пристигнат репортери от Европа и Азия. Охранителните мерки щяха да са подсилени.

Оставаше му време само до утре сутринта.

— Не бих искал да пришпорвам нещата — поде Ръсел, — но какво ще правиш тази вечер? Ако не си намеря извинение, Джек ще ме замъкне в „Аги“.

Тя затвори очи. „Внимателно сега“.

— Съжалявам, но не съм свободна. Ще излизам с един колега. — Потупа Ръсел по коляното. — Той очаква нещо от мен, но ще трябва да го разочаровам. Свободна съм в понеделник и вторник.

— За понеделник вече се уговорихме да обядваме заедно — припомни й той.

— Тогава да вечеряме във вторник.

— Още днес ще запазя една маса в „Платната“. Градът навярно ще гъмжи от гладни репортери.

Изменчивият кимна.

— А аз вече ще знам голямата тайна.

— Ще я научиш още утре в десет, ако гледаш новините. А може да почакаш и да ти я поднеса на обяда.

— Може да почакам. Едва ли ще ми позволиш да се опитам да позная.

— Не.

— Открили сте, че президентът на Щатите е извънземен.

— Дявол да го вземе, позна. Сега ще трябва да те ликвидираме.

— Е, какво пък. Поне узнах преди другите.

След като се наобядваха, тръгнаха да обикалят из Апия с колелата. Спряха на Макети Фу да се освежат с изстудени кокосови орехи. В неделя тук цареше ленива атмосфера, продавачите едва подаваха глави изпод сенчестите навеси и обслужваха клиентите неохотно. Ръсел купи на Шарън перлена огърлица и тя много я хареса. Тя му избра пурпурна лавалава и му каза да си я сложи на вечерята.

Изменчивият не знаеше дали тази вечеря ще се състои. Предстоеше връзката им да навлезе в непозната територия.

Може би той настина щеше да я убие — в известен смисъл. В този, в който тя беше първо Рей, а после Шарън.

Ръсел предложи да й остави колелото, но тя се оправда, че апартаментът й е твърде тесен. Разделиха се при неговото бунгало, тя го целуна и продължи пеша. Все още усещаше устните му върху своите.

Прибра се, спусна щорите на прозореца и се изтегна на леглото. Слушаше равномерното бучене на вентилатора на тавана и песента на птичките отвън.

След това започна да се упражнява в езика, който все още не разбираше. Издаваше с гърлото си тихи прищраквания, с продължителност една двайсета от секундата за единиците, разделени с отмерени паузи за нулите.

В началото на съобщението имаше три пакета от еднакви комбинации 000011110000, които вероятно служеха за обособяване, и четвърти пакет, който бе скъсен наполовина. Тези обособители разделяха съобщението на части с приблизително съотношение 2:1:1:47:49. В аналогията на човешката музика това щеше да е песен с две строфи, предхождана от три пакета информация — първата указваща, че става въпрос за песен, и другите две, съобщаващи названието и известна техническа информация, като темпото и ключа. Или аромата и електрическия заряд.