Робин Кук: Интервенция

4:20 след полунощ, 1 декември 2008 г.

Ню Йорк сити

Преходът на Джак Степълтън от неспокоен сън до пълна будност бе мигновен. Той се намираше в неуправляема кола, която се носеше надолу по стръмна градска улица, рязко приближавайки се към редица от ученици в предучилищна възраст, които пресичаха по двама, хванати за ръце, неподозиращи за гибелта, която лети към тях. Джак беше натиснал педала на спирачката до пода, но без резултат. Скоростта на колата дори се увеличаваше. Той изкрещя на децата да се махат от пътя, но внезапно спря, когато осъзна, че гледа право към нашарения от уличните светлини таван на спалнята в къщата си на Западна 106-та улица в Ню Йорк Сити. Нямаше никаква кола и никакви деца. Беше сънувал поредния си кошмар.

Несигурен дали е извикал, или не, Джак се изви към съпругата си Лори. На слабата светлина на голия прозорец видя, че спи и предположи, че е успял да задържи ужасения си вик. Когато насочи вниманието си към тавана, той потрепери при спомена за съня, повтарящ се кошмар, който винаги го ужасяваше. Беше започнал в началото на деветдесетте, след като първата му съпруга и двете му малки дъщери — на десет и единайсет години, бяха загинали в самолетна катастрофа след гостуване на Джак в Чикаго, където той беше на преквалификация по съдебна патология. Първоначално хирург офталмолог, Джак бе решил да смени специалността си, за да избегне онова, което виждаше като приближаване на четирите конника на медицинския Апокалипсис: здравните застрахователни компании, контролираната медицинска грижа, невежото правителство и, както изглежда, безучастното общество. Беше се надявал, че като избяга от клиничната медицина по парадоксален начин ще възвърне алтруизма си и чувството за отговорност, които на времето го бяха привлекли да учи медицина. Макар и успял в това донякъде, усети, че някак неусетно с времето е изличил любимото си семейство, което периодически го хвърляше в спирала от вина, депресия и цинизъм. Кошмарът с неуправляемата кола беше един от симптомите. Въпреки че сънищата бяха изчезнали почти напълно преди няколко години, те отмъстително се бяха върнали отново през последните няколко месеца.

Джак се фокусира върху играта на светлина по тавана от уличната лампа пред сградата и пак потръпна. По пътя си за навътре лъчите минаваха през останалите без листа клони на самотното дърво, посадено между къщата и стълба на лампата. Когато нощният бриз разклатеше клоните, светлината започваше да трепка, хвърляйки вълнообразни серии от хипнотизиращи шарки. Това го караше да се чувства сам в една студена, безмилостна вселена.

Попипа челото си. Не беше изпотен, но изведнъж усети пулса си. Беше силен и учестен, вероятно към сто и петдесет в минута, знак, че симпатичната му нервна система е в реакция „бий се или бягай“, типична след преживения ужас с неуправляемата кола в съня.

Интересното в сценария на точно този сън бяха децата. Обикновено ужасният фокус беше чисто личен, като слаби перила покрай бездна, здрава тухлена стена или бездънно водно пространство, пълно с акули.