Робин Кук - Интервенция

Не беше лесно, но Степълтън извадиха късмет да бъдат насочени към Програма за невробластома в Мемориал Слоун-Кетъринг Кенсър Сентър, където можеха да разчитат на професионализма, опита и съчувствието на талантливия персонал. За период от няколко месеца Джей Джей премина през различни курсове индивидуална химиотерапия, всеки изискващ болничен престой заради трудните странични ефекти. След като химиотерапията постигна желания резултат, Джей Джей започна сравнително ново и обещаващо лечение, включващо интравенозно инжектиране на добити от мишки моноклонални антитела в невробластомните клетки. Антитялото, наречено 3F8, намираше раковите клетки и помагаше на имунната система на пациентите да ги разруши. Поне такава беше теорията.

Първоначалният протокол за лечение беше да се удължат двуседмичните цикли от ежедневно вливане с няколко месеца или може би година, ако е възможно. За съжаление, само след няколко цикъла лечението трябваше да бъде спряно. Имунната система на Джон Джуниър, въпреки предишната химиотерапия, бе развила алергия към мишия протеин, причинявайки опасен страничен ефект. Новият план бе да се изчака месец или два, след което да се провери отново чувствителността на детето към въпросния протеин. Ако нивото му спаднеше достатъчно ниско, лечението можеше да започне отново. Друга опция не съществуваше. Болестта на Джон Джуниър бе взела прекалено широк обхват, за да се приложи лечение със стволови клетки, хирургия или радиация.

— Толкова е сладък, когато спи и не плаче — каза един глас в тъмнината.

Джак се сепна. Потънал в мислите си, не беше усетил, че Лори е застанала до него.

— Съжалявам, че те стреснах — добави тя и го погледна.

— Аз съжалявам, че те събудих. — Заради свързаните с лечението на Джей Джей грижи Лори страдаше от хронично изтощение.

— Бях будна, когато ти подскочи насън. Уплаших се, че отново имаш кошмар, когато те чух да дишаш на пресекулки.

— Имах. Онзи стар сън с неуправляемата кола, само че този път се носех към една група нищо неподозиращи деца. Беше ужасно.

— Мога да си представя. Това поне не е трудно да се интерпретира.

— Така си мислиш — каза Джак с нотка на сарказъм. Не обичаше да му правят психоанализи.

— Не, не кипвай — добави Лори. Тя се протегна и го хвана за ръката. — Казвам ти за стотен път: не си виновен за болестта на Джей Джей. Престани да се самообвиняваш.

Джак си пое дълбоко дъх и го изпусна шумно. Поклати глава.

— Лесно е да се каже.

— Но е истина! — настоя тя и го стисна съчувствено. — Знаеш добре какво казаха лекарите в болницата, когато ги попитахме за причините. По дяволите, по-скоро вината е в мен, като се имат предвид химикалите, на които съм изложена като съдебен патолог. Когато бях бременна, се опитвах да избягвам всички разтворители, но не беше възможно.

— Не е доказано, че разтворителите са причина за невробластомата.

— Не е доказано, но е много по-вероятно от свръхестественото проклятие, с което продължаваш да се измъчваш.

Джак кимна неохотно. Страхуваше се от посоката, която вземаше разговорът. Не обичаше да говори за проклятието, което тегне над него, както не вярваше в свръхестествените неща и в религиите, две неща, които според него бяха свързани. Предпочиташе да се придържа към непосредствената реалност, към неща, които може да докосне и да почувства, и като цяло да разбере със собствените си сетива.

— А лекарствата, които вземах за забременяване? — каза Лори. — Това беше също едно от предположенията на лекарите. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням — призна Джак раздразнено. Не искаше да говорят за това.

— Истината е, че причината за поява на невробластома не е известна, точка! Слушай, веднага се върни в леглото.

Джак поклати глава.

— Няма да мога да заспя повече. Освен това скоро ще стане пет. Мога да си взема душ, да се избръсна и да отида рано на работа. Необходимо ми е нещо, което да поддържа мозъка ми зает.

— Отлична идея — съгласи се Лори. — Иска ми се и аз да можех да направя същото.

— Говорихме за това, Лори. Можеш да се върнеш на работа. Ще наемем сестри. Може би ще ти се отрази добре.

Лори поклати глава.

— Познаваш ме. Не бих могла. Трябва да издържа докрай, без значение какво е. Иначе никога не бих си простила.

Тя погледна към спокойно спящото бебе, леко изпъкналите му очи оставаха щадящо скрити в сянката. Сдържа дъха си, когато я връхлетя внезапен изблик на емоция. Толкова много беше искала дете. Никога не бе допускала, че то ще страда като Джей Джей, а той бе само на четири месеца. Тя също се бореше с вината, но за разлика от Джак намираше поне някаква утеха в религията. Възпитана като католичка, бе излязла от католическата църква. Но все пак й се искаше да вярва в Бог, дори по някакъв неясен начин, и успяваше да мисли за себе си като за християнка. Тайно се молеше за Джей Джей, но в същото време не можеше да разбере как Бог бе позволил да съществува такова зло като тази жестока болест.