Робин Кук: Интервенция

Той обърна глава към часовника. Минаваше четири сутринта. С пулс, който продължаваше да препуска, беше съвсем наясно, че няма да може да заспи. Затова леко отхвърли завивката, за да не събуди Лори, и се измъкна от леглото. Дъбовият под беше студен като мрамор.

Джак се изправи и разтегна схванатите си мускули. Макар и към петдесетте, той продължаваше да играе уличен баскетбол, когато времето и графикът му позволяваха. Предишната вечер в опит да обуздае тревожността си, беше играл почти до припадък. Знаеше, че ще плати цена за това на сутринта и беше прав. Насили се въпреки болката и дискомфорта да се наведе и да задържи за миг дланите си, опрени в пода. После отиде в банята, докато мислеше за децата от кошмара си. Не беше изненадан от това ново терзание. Източникът на сегашното му страдание, събудена отново вина и заплашителна депресия, беше дете: собственият му син, всъщност, Джон Джуниър — Джей Джей, както той и Лори го наричаха. Бебето се бе родило през август, няколко седмици по-рано от очакваното. Но те бяха напълно подготвени, особено Лори. Тя се бе справила с всичко без усилие. За разлика от него. Десет часа след приключване на раждането, Джак се чувстваше така, сякаш самият той беше раждал. Макар и присъствал на раждането на двете си дъщери, се оказа, че е забравил колко изтощително в емоционален план може да бъде преживяването. Изпитваше облекчение, обаче, че и майката, и детето са добре.

След това нещата потръгнаха. Лори излезе в отпуск по майчинство и се радваше на новата си роля на майка въпреки нощното будене. Страховете на Джак, че бебето ще се роди с генетичен или вроден дефект, се разсеяха. Той така и не призна на Лори, че след раждането и уверението, че тя е добре, се беше втурнал да надникне над рамото на педиатъра.

Паникьосан, беше проверил общия вид на детето и бе изброил пръстчетата на ръцете и краката. Не беше сигурен, че може да се справи с едно дете с тази вина, която чувстваше за съдбата на двете си дъщери. Беше се борил с идеята да има друго дете и дали може да рискува уязвимостта и отговорността на родителството, особено ако детето се окажеше с някакъв дефект. Дълго бе отлагал повторния брак. Ако не бяха Лориното търпение и неуморна подкрепа, сигурно не би рискувал да го стори. Дълбоко в себе си той продължаваше да има чувството, че е осъден да носи нещастие на тези, които обича.

Той взе халата си от закачалката на вратата на банята и отиде на пръсти до стаята на Джей Джей. Дори в мрака Джак би могъл да оцени декора на детската, благодарение на тъща му, Дороти Монтгомъри, която нямаше никакви спирачки за внучето, което си бе мислила, че никога няма да има.

Стаята беше слабо осветена от няколко нощни лампи на нивото на перваза. Джак колебливо се приближи до бялото плетено кошче. Последното, което искаше, беше да събуди бебето. Да го накараш да заспи след последното кърмене беше истинско мъчение. На слабото нощно осветление, едва достигащо вътрешността на кошчето, Джак не можеше да види много. Бебето лежеше по гръбче, с разперени настрани ръце, сгънати под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Пръстите бяха свити около палеца. Лека светлина проблесна върху челцето на детето. Очите му се губеха в сянка, но Джак знаеше, че под тях имаше тъмни кръгове, един от ранните симптоми на неговия проблем. Кожата бе потъмнявала бавно в продължение на седмици и нито Джак, нито Лори я бяха забелязали. Дороти бе тази, която им обърна внимание. Постепенно се появиха и други симптоми. Онова, което първоначално бе наричано „нервност“ от неподозиращия нищо педиатър, внезапно премина в безсънни нощи за цялото домакинство Степълтън.

Когато диагнозата беше напълно потвърдена, Джак се чувстваше като нокаутиран, сякаш някой го бе ударил в стомаха с бейзболна бухалка. Кръвта се оттече от мозъка му, така че се наложи да се хване за дръжките на стола, в който седеше, за да не падне на пода. Най-лошите му страхове се сбъднаха. Страхът от проклятие над тези, които обича, особено децата, беше жив. Джон Джуниър беше диагностициран с невробластома, заболяване, отговорно за петдесет процента от умиращите от рак деца. Дори по-лошо, ракът беше силно метастазирал, злокачествените разсейки бяха плъзнали из тялото на Джей Джей, стигайки до костите и централната нервна система. Високорискова невробластома от най-лошия вид.

Следващите месеци бяха истински ад за младите родители, тъй като диагнозата ставаше все по-страшна и беше назначен план за лечение. За късмет на Джон Джуниър Лори запази забележително ясен разсъдък през това време, особено в онези първи няколко критични дни, докато Джак се бореше да не рухне в същата емоционална бездна, от която едва бе излязъл преди години. Единствено съзнанието, че съпругата му и бебето наистина се нуждаят от него, го беше удържало. Макар и с огромно усилие, той отхвърли смазващата вина и гняв.