Върнър Виндж - Дълбина в небето

Сами коленичи край количката, пренебрегвайки ледената каша, която покриваше земята.

— Нека ви разкажа за моите кораби, сър.

И той се впусна в обяснения за тонажи, дизайн, технически показатели и описания на собствениците — е, поне повечето от собствениците. Сред тях имаше имена, които можеха да почакат по-подходящ случай, когато старецът нямаше да държи пистолет в ръката. През цялото време Сами следеше напрегнато изражението на стария човек. По всичко личеше, че той разбира какво му се говори. И не спираше да проклетисва под нос при всяко споменаване на някоя от фамилиите като сипеше все нови и нови сквернословия. С изключение на една.

— Лизолет ли каза? Това звучи като име на стрентманианите.

— Да, сър. Моят заместник-командир е от стрентманианите.

— Аха! — И старецът кимна с глава. — Те… бяха добри хора.

Сами се усмихна скришом. Подготовката за тази мисия сигурно щеше да трае десет години. Достатъчно време, през което ще успее да вдигне Човека на крака. Можеше дори да успее да посмекчи неговата лудост. И той потупа облегалката на инвалидния стол близо до рамото на стареца. „Този път няма да те изоставим.“

— Ето че се появява и първият от моите кораби, сър.

И Сами отново посочи с ръка към мястото. Секунда по-късно над покрива изгря ярка звезда. Тя блестеше на нощното небе като вечерница. Изминаха шест секунди и се появи още един кораб. Последваха нови шест секунди и дойде третият. После още един, и още един. След поредната пауза изгря и последният, по-ярък от останалите. Неговата космическа флотилия беше в един от орбиталните докове на четири хиляди километра от повърхността. От това разстояние корабите приличаха на светли точки върху небосвода, скъпоценни камъни, отделени на половин градус един от друг по продължението на невидима права линия върху небето. Гледката не беше по-впечатляваща от тази на орбиталните докове или пък местните товарни кораби, освен ако не знаеш от колко далеч идват тези светли точки и колко време е продължило тяхното пътешествие. Сами дочу възхитената въздишка на стареца. Той знаеше.

Двамата мълчаливо проследиха как седемте светли точки се изнизват по небосвода. Сами първи наруши тишината.

— Виждате ли онзи в самия край на редицата? — Беше най-яркият скъпоценен камък в огърлицата. — Няма равен сред космическите кораби, строени някога. Това е моят флагмански кораб, сър… „Фам Нувен“ .

Флотата на Чуенг Хо първа щеше да кацне на Изчезващата звезда. Но това не беше чак толкова съществено. През последните петдесет години от тяхното пътуване постоянно наблюдаваха сигналните светлини на флотата на Новородените, докато летяха заедно към общата цел.

Двете странстващи из космоса флотилии се срещнаха далеч от родния свят на всяка една от тях. Това не беше нещо ново за Търговците от Чуенг Хо, макар обикновено срещи от този вид да бяха далеч по-желани. Пък и сега нямаше никакъв шанс за търговия. Вярно, в основата на всичко лежеше съкровище, но то не принадлежеше на нито една от страните. Беше скрито и замръзнало в очакване да го намерят, плячкосат, използват или експлоатират — всичко зависеше от природата на онзи, който първи се докопа до него.

Екипажите на двете флотилии се намираха далеч от приятелите, извън какъвто и да е социален контекст, скрити за очите на възможните свидетели. В ситуация като тази коварството и измяната биха били богато възнаградени. И двете страни си даваха сметка за това.

Двете експедиции — Чуенг Хо и тази на Новородените, взаимно се изучаваха в продължение на дни, предугаждайки истинските намерения и огневата мощ на насрещната страна. През това време много споразумения бяха подписани и препотвърдени, правеха се планове за едновременно кацане в крайната точка на тяхното пътешествие. И въпреки това на Търговците се удаде да разгадаят само една незначителна част от истинските намерения на Новородените. Ето защо поканата за вечеря от страна на Новородените беше приветствана с видимо одобрение и облекчение от една част на Чуенг Хо и с хищни усмивки от страна на други членове на екипажите.

Триксия Бонзол допря рамо до неговото и протегна врат, така че само той да чуе думите й.

— Е, какво ще кажеш, Езр. Според мен храната беше вкусна. Може пък да не са решили да ни отровят точно сега.

— Въпреки това беше доста постна — прошепна в отговор той, опитвайки се да не се разсейва от нейния допир.