Върнър Виндж - Дълбина в небето

Устата на възрастния човек се отвори, после отново се затвори, но от нея не излезе нито звук.

— Невъзможно — рече най-накрая немощно той.

Сами неволно се усмихна.

— Много е необичайно точно от вашата уста да чуя тази дума, сър.

Последва продължително мълчание. После:

— Това е джакпотът. Аз го изпуснах преди шейсет години. А вие ще грабнете всичко, само защото тръгнахте да ме преследвате и така стигнахте дотук.

Ръката му все още беше скрита под завивките, но сега той седеше отпуснат като пробит мях върху инвалидната количка, рухнал при мисълта за своето поражение.

— Сър, мнозина от нас дълго време бяха заети единствено с това да ви открият. Доста добре бяхте заличили дирите си, а по известни и на вас причини предпочитахме търсенето да не се огласява и то се провеждаше в най-строга тайна. Повярвайте, нито за миг не сме имали намерение да ви причиним зло. Причината да ви търсим е…

„За да поправим грешката си? Или пък да молим за прошка?“ Сами не можеше да произнесе тези думи, а и те не бяха много близо до истината. В края на краищата Човека беше сгрешил . Затова ще е по-добре да говорят за настоящето.

— За нас ще бъде чест да дойдете с нашата експедиция на Изчезващата звезда.

— За нищо на света. Аз не съм Чуенг Хо.

Сами във всеки момент знаеше къде се намират неговите кораби. А точно сега… Е, поне си струваше да опита.

— Не съм дошъл на Триланд само с един кораб, сър. Предвождам флотилия.

Челюстта на другия увисна.

— Флота ли казваш?

Любопитството е древен рефлекс, който явно още не бе угаснал в него.

— Намира се в най-близкия док и точно в този момент може да бъде видяна от Лоусиндер. Ще ми окажете ли честта?

Старецът само сви рамене, но сега и двете му ръце лежаха открити, отпуснати в скута.

— Позволете да ви покажа корабите.

На няколко метра от тях в една от синтетичните плоскости беше изрязана врата. Сами се изправи и започна бавно да бута количката натам. Старият човек не се опита да протестира.

Навън цареше студ. Температурата вероятно беше паднала под точката на замръзване. Над покривите все още проблясваха цветовете на залеза, но единственият спомен за топлината на деня оставаше ледената лапавица, която жвакаше под обувките му. Сами продължаваше да бута количката през паркинга към мястото, където се откриваше гледка на запад. Старецът се озърташе с мътен поглед около себе си. „Чудно от колко ли време не е излизал на открито.“

— Някога идвало ли ти е наум, Сами, че може да има и други хора на това парти?

— Моля?

Сега двамата бяха сами на паркинга.

— Съществуват светове, населени с хора, които са много по-близо до Изчезващата звезда от нас.

Аха, за това парти ставало дума значи.

— Да, сър. Ние не сме преставали да ги подслушваме. — Три прекрасни планети в тризвездна система, които се бяха простили с варварството едва през последните няколко века. — Наричат себе си Новородените. Никога не сме ги посещавали, но данните сочат, че управлението им е някакъв вид тирания, имат развити технологии, но са много затворено общество и изглеждат твърде потайни.

Старецът изръмжа.

— Хич не ме е грижа колко са потайни. Това обаче е новина, която може да вдигне и мъртвите от гроба. Вземи пистолети, ракети и много, много друго оръжие, Сами.

— Тъй вярно, сър.

Сами нагласи количката на стареца в края на паркинга. От тази позиция и с невъоръжено око можеше да се види как корабите бавно преминават по небето, но сега те все още бяха скрити от най-близката сграда.

— Остават само четиристотин секунди, сър, и ще можете да ги видите как преминават ей над онзи покрив. — И той посочи с ръка натам.

Старецът не отвърна нищо, но главата му се вирна нагоре. По небето се забелязваше обичайният въздушен трафик и совалките на космодрума в Лоусиндер. Вечерта все още не беше настъпила и наоколо цареше здрач, но въпреки това дори невъоръжено око можеше да различи няколко сателита. На запад примигваше червена светлинка. Интервалите и разположението й подсказваха, че това е сигнал от визьора на Сами, а не реален обект. Той винаги показваше къде се намира Изчезващата звезда. Адмиралът постоя известно време, вперил поглед в тази посока. Дори нощем, далеч от светлините на Лоусиндер, Изчезващата звезда пак нямаше да се вижда много ясно. Но с обикновен телескоп тя изглеждаше като съвсем прилична звезда… Засега. Само след няколко години щяха да я различават единствено най-силните телескопи. „Когато флотата ми пристигне най-сетне там, тя от два века ще е потънала в мрак. И ще бъде готова за следващото прераждане.“