Върнър Виндж - Дълбина в небето

Когато летателният апарат почти докосна покривите на евтините и груби жилищни постройки, мислите на Сами отново се насочиха към настоящия момент. Той и наемниците от Департамента по горите поеха през полузамръзналата лапавица. Купчина дрехи — дали бяха поредното дарение? — стояха струпани в кашони върху стълбите на сградата, която наближаваха. Групата ги заобиколи и след миг всички се озоваха вътре.

Управителят на приюта се представи като брат Сонг. Самият той изглеждаше така, сякаш не му остава още много живот.

— Бидуел Дюкан? — Монахът неспокойно отклони поглед от лицето на Сами. Брат Сонг едва ли го разпозна, затова пък знаеше отлично представителите на Департамента по горите. — Бидуел Дюкан умря преди десет години.

Очевидно лъжеше. „Той лъже!“

Сами си пое дълбоко въздух и огледа мрачното и неприветливо помещение. Внезапно се почувства жесток и опасен, какъвто обикновено го представяше мълвата. „Прости ми, господи, но ще направя всичко възможно да изтръгна истината от този монах.“ Той отново се обърна към брат Сонг и се насили да му се усмихне приятелски. Явно не се получи много убедително, защото старият човек отстъпи стреснат назад.

— Приютът е място, където хората идват, за да умрат. Така ли е, братко Сонг?

— Това е място, където всеки може да живее, докато не настъпи неговият естествен край. Ние използваме парите на починалите, за да помогнем на останалите живи.

В ненормален свят като Триланд примитивната логика на брат Сонг звучеше съвсем разумно и основателно. Той помагаше както може на безнадеждно болните и на най-бедните.

Сами вдигна ръка.

— Ще даря пари за стогодишната издръжка на всеки един от приютите, за които отговаряш… Ако ме отведеш при Бидуел Дюкан.

— Аз… — Брат Сонг отстъпи още една крачка назад и тежко се стовари на стола. Той някак беше успял да долови, че Сами също ще има огромна полза, ако приемеше неговото дарение. Дали пък… Но миг след това старият човек вдигна рязко глава към Сами, а в очите му пролича отчаяно упорство. — Не, Бидуел Дюкан умря преди десет години.

Сами прекоси стаята, сграбчи дръжките на стола, върху който седеше монахът, и надвеси лице над неговото.

— Познаваш добре хората, които съм довел. Нали не се съмняваш, че само да им дам знак и ще попилеят твоя приют парче по парче? Известно ти е, че ако не открием тук онова, което търсим, същата съдба ще последва и останалите приюти, за които отговаряш. Където и да се намират по света!

По всичко личеше, че брат Сонг изобщо не се съмнява в думите му. Той знаеше достатъчно за Департамента по горите. Въпреки това Сами за миг се изплаши, че старецът ще устои. „А после ще трябва да изпълня заканата си.“ Внезапно монахът сякаш рухна вътрешно и тихо се разхълца.

Сами пусна стола му и се изправи. Минаха няколко секунди. Старецът престана да хлипа и с мъка се изправи на крака. Той дори не погледна към Сами, нито направи някакъв знак; просто се заклатушка и излезе от стаята.

Сами и неговите придружители го последваха в индийска нишка по дългия коридор. Наоколо цареше същински ужас. Причината не беше нито в зацапаните и изпочупени лампи, нито в покрития с мухлясали петна таван или мръсния под. Навсякъде по продължението на коридора върху кушетки и инвалидни колички имаше хора. Седяха и гледаха втренчено нанякъде… в нищото. Отначало Сами помисли, че носят шлемове и са погълнати от онова, което се вижда върху техните визьори, потънали в свой въображаем свят. Все пак някои от тях говореха, други правеха постоянно сложни движения. Едва по-късно забеляза, че картините по стените са нарисувани върху олющената мазилка, а не са проекция от някакъв апарат и са единственото, което можеше да се види. А очите на клетниците в коридора са пусти и гледат безумно.

Сами вървеше плътно след брат Сонг. Монахът си приказваше нещо под нос, но в думите му имаше смисъл. Говореше за Човека.

— Бидуел Дюкан изобщо не беше приятен човек. Още отначало се разбра, че не е от тия, дето ти допадат от първи поглед… Каза, че бил богат, но нищо не донесе със себе си. Първите трийсет години, когато бях още млад, той работеше най-много от всички. Не се гнусеше от мръсна или трудна работа. Но сякаш нещо го дърпаше за езика и не подбираше на кого се подиграва. Случваше се да седи край леглото на някой умиращ цяла нощ, а после злобееше по негов адрес и го правеше за смях пред останалите.

Брат Сонг говореше в минало време, но след няколко секунди Сами осъзна, че той не се опитва да го убеждава в каквото и да било. Дори не можеше да се каже, че говори сам на себе си. Повече приличаше на бдение край леглото на умиращ.