Върнър Виндж - Дълбина в небето

Сами придърпа един свободен стол и седна срещу осветената от слънцето фигура. Минаха сто секунди. После двеста. И последните лъчи на залязващото слънце взеха да се топят в настъпващия мрак. Очите на Човека гледаха празно, но той усети хладната сянка върху лицето си. Главата му помръдна, завъртя се и той сякаш забеляза своя посетител. Сами се извърна така, че оскъдните лъчи да осветяват чертите му. В очите на другия проблесна нещо, може би изненада или удивление. Някъде от дълбините на паметта му се надигнаха спомени. Внезапно ръката на Човека се измъкна изпод одеялата и се стрелна напред към лицето на Сами като крак на граблива птица.

— Ти?!

— Да, сър. Аз съм.

Преследването, продължило осем века, най-сетне стигна своя край.

Човека се размърда непохватно в инвалидната си количка, загръщайки се още по-плътно с одеялата. Помълча няколко секунди, после заговори, а думите излизаха сдъвкани и колебливи.

— Знам, че твоят… вид все още ме преследва. Аз налях толкова пари в касите на проклетия култ към св. Ксюпер, но винаги съм знаел… че и това няма да е достатъчно. — Той отново се размърда на стола. В очите му се появи пламъче, което Сами не беше забелязвал никога преди. — Чакай да позная — всяка от фамилиите е дала своята дан в това начинание. Най-вероятно на всеки кораб на Чуенг Хо има по един член от екипажа, който дебне специално за мен.

Той нямаше и най-малка представа за мащабите на преследването, което най-сетне даде резултат.

— Не искаме да ви причиним зло, сър.

Мъжът се засмя немощно и не оспори думите му, но по всичко личеше, че не му вярва.

— Ама и аз имам един късмет — от всички агенти точно теб да пратят на Триланд. Имаш достатъчно ум в главата, за да ме откриеш. Ти заслужаваш по-добра съдба, Сами. Трябваше да те направят командир на флотилия и дори нещо повече, а не някакъв заблуден наемен убиец.

Старецът отново неспокойно се разшава и посегна зад гърба си, сякаш искаше да се почеше отзад. Какво беше това? Хемороиди? Или пък рак? „Божичко, бас държа, че седи върху пистолета си. През всичките тези години е бил готов за срещата и сега само чака удобен случай, за да го измъкне.“

Сами се наведе съсредоточено напред. Човека пред него се опитваше да го баламосва. Чудесно. Сигурно това беше единственият начин изобщо да разговаря с него.

— Най-накрая щастието ни се усмихна, сър. Предположих, че сте дошли тук заради Изчезващата звезда.

Потайното ровене из одеялата временно бе прекратено. Чертите на стареца се изкривиха в насмешлива гримаса.

— Тя е само на петдесет светлинни години от тук, Сами. Най-близката астрофизическа енигма в космическото пространство, обитавано от човешки същества. А вие, безмозъчните скитници от Чуенг Хо, нито веднъж да не кацнете на нея! Само едната печалба ви е в главите. — Той опрощаващо помаха с дясната си ръка, докато лявата продължи скришом да тършува из одеялата. — Но всички представители на човешкия род са един дол дренки. Осем хиляди години наблюдения с телескопи и два нескопосани полета, това ви е цялото постижение… Предполагах, че ако съм по-близо, ще мога да сформирам мисия. Сигурно щях да открия нещо там, на самия край. После, когато се върна обратно …

Странният блясък отново засвети в очите му. Толкова дълго бе живял с тази невъзможна мечта, че накрая тя напълно го беше обсебила. Сами си даде сметка, че това не е просто остатък от предишната личност на Човека. Този тук беше луд.

Но дълговете на един луд са си съвсем реални дългове.

Сами се надвеси още по-близо към него.

— Може и да сте успели. Разбрах, че един междузвезден кораб е минал оттук, когато „Бидуел Дюкан“ е бил на върха на славата си.

— Беше Чуенг Хо. Майната им на тия Чуенг Хо! Измивам си ръцете от вас.

Той беше престанал да рови из одеялата. Явно най-сетне откри пистолета си. Сами протегна ръка и леко докосна одеялото там, където беше скрита лявата ръка на стареца. Това не беше заплаха, че ще си послужи със сила, а по-скоро предупреждение, че е наясно с положението и молба примирието да продължи още малко.

— Фам, има много сериозни причини, дори по стандартите на Чуенг Хо, да отидем на Изчезващата звезда тъкмо сега.

— Ъ?!

Сами трудно можеше да определи дали реакцията е резултат от неговото докосване, от думите му или пък от звука на името, което не беше произнасяно толкова дълго време. Каквато и да бе причината обаче, тя накара стария човек да се укроти и да слуша.

— Преди три години, когато все още пътувахме насам, жителите на Триланд уловиха емисия, идваща откъм Изчезващата звезда. Беше съобщение по морза, предадено посредством радиовълни, каквито би могла да открие западнала цивилизация с напълно заличено технологическо минало. Насочихме антените си натам и направихме собствен анализ. По всичко личеше, че се предава ръчно, но с една-единствена разлика — човешка ръка никога не би могла да постигне точно такъв ритъм.