Върнър Виндж - Дълбина в небето

— А после, колкото повече време минаваше, толкова по-малко можеше да ни е от помощ. Както се случва с всеки от нас. Постоянно приказваше за своите врагове и как ще го убият, ако попаднат в дирите му. И само се смееше, когато го убеждавахме, че ще го скрием. Най-накрая остана само огромната му свадливост, за това поне спор няма.

Най-после брат Сонг спря пред една голяма врата. Надписът над нея беше жизнерадостен и многообещаващ: „Към слънчевата стая“.

— Дюкан е един от тия, дето гледат залеза.

Но монахът не отвори вратата. Стоеше с наведена глава, препречил пътя към помещението.

Сами се опита да го заобиколи, после спря и рече:

— За онова дарение, което споменах по-рано — парите ще бъдат приведени по вашата сметка.

Старецът дори не го погледна. Изплю се върху куртката му и бавно се отдалечи обратно по коридора, разбутвайки полицаите по пътя си.

Сами се обърна и отвори механичната брава на вратата.

— Сър…

Беше комисарят от Градската охрана. Полицаят чиновник пристъпи напред и заговори меко и учтиво.

— Хм, вижте, ние от самото начало бяхме против да ви охраняваме. Тук трябваше да има ваши хора.

Сега пък какво ставаше?!

— Съгласен съм с вас, комисарю. Защо обаче не ми позволихте да взема мои хора със себе си?

— Това не зависеше от мен. Предполагам са преценили, че местните полицаи ще са по-дискретни. — Комисарят отклони поглед от лицето му. — Вижте, командире, на нас ни е известно, че Чуенг Хо причиняват неприятности и размирици навсякъде, където отидат.

Сами кимна с глава, макар това мнение да се ширеше по-скоро сред цивилизациите, които бяха техни клиенти, отколкото сред отделни граждани.

Полицаят най-сетне го погледна в очите.

— Е, досега се стараехме да улесним мисията ви и се погрижихме нищо, свързано с разследването, да не стигне до ушите на вашата… мишена. Но сега отказваме да се занимаваме с този човек. Нека го кажа другояче — няма да ви пречим. Въпреки това отказвам аз или моите хора да вършим черната работа.

— Аха.

Сами се опита да определи къде е мястото на този човек в моралната скала.

— Добре, комисарю, достатъчно е само да стоите настрана. Аз и сам мога да свърша работата.

Полицаят кимна отсечено с глава. После отстъпи настрана и не последва Сами, когато той отвори вратата към „слънчевата стая“.

Въздухът тегнеше студен и застоял, но със сигурност беше за предпочитане пред вонящата влага в коридора. Сами пое надолу по тъмната и неосветена стълба. Все още имаше покрив над главата си, но се усещаше, че вече не е в сградата. Очевидно това някога е било изход, който води право към улицата. Сега с помощта на синтетични плоскости мястото пред него беше превърнато в нещо като покрит вътрешен двор.

„Какво ли ще е, ако и той е като онези клетници в коридора?“ Обитателите на приюта му приличаха на хора, които оцеляват дори отвъд пределите на животоподдържащите медицински похвати. Или пък на жертви от някакъв безумен експеримент. Тяхното съзнание умираше постепенно и на части. За подобен край на продължилото векове преследване не се беше замислял сериозно, но сега…

Сами стъпи на последното стъпало. Някъде откъм горния ъгъл се процеждаше дневна светлина. Той прокара опакото на ръката по устните си и постоя неподвижно за миг.

„Направи го.“ Сами тръгна напред през просторното помещение. Приличаше по-скоро на паркинг, покрит с полупрозрачни плоскости. Нямаше никакво отопление, а през стените прозираше поддържащата конструкция. Няколко добре увити тела бяха разположени върху столовете наоколо. Седяха неподвижни, без да гледат в някаква определена посока; някои зяпаха безсмислено сивия камък на външната стена.

Сами регистрира всичко това само с периферното си зрение. В най-отдалечения край на помещението през една дупка на прозрачния покрив подобно на колона падаше косо плътен лъч светлина. Един човек седеше точно в центъра на слънчевото петно.

Сами бавно прекоси помещението, впил очи в самотната фигура, обляна в червеното и златното на залеза. Лицето притежаваше характерните черти на големите фамилии от Чуенг Хо, но не беше същото, което Сами помнеше от едно време. Това обаче нямаше толкова голямо значение. Човека отдавна бе променил чертите си. Освен това Сами носеше тестер за ДНК в джоба на куртката си и копие от истинския ДНК код на Човека.

Той също беше плътно увит в одеяла и внимателно наблюдаваше нещо. Залезът. „Това е той!“ Убеждението узря в Сам, без да има някакво рационално основание в негова подкрепа. Усети как го залива вълна от емоции. „Може и да не е същият като преди, но със сигурност е той.“